Заплака неутешимо. Улових я за рамото и я стиснах леко. Усетих как топлината на тялото ѝ се процежда през тънкия плат. Тя се отърси от ръката ми и се отдръпна. Едва долових думата „недей“ между хлипанията ѝ. Капчица от кръвта на Лео бе опръскала страната ѝ и когато посегнах да я избърша, тя скочи и се отдалечи. Закрачи нервно наоколо, а риданията ѝ постепенно стихваха.
И аз се изправих. Не знаех какво да правя. Отидох до водата и измих кръвта на Лео от ръцете и лицето си. После измих и ножа.
— Трябва да го хвърлиш във водохранилището — чух я да казва зад гърба ми. Така и сторих. Ножът прелетя трийсетина метра и потъна.
Когато се обърнах към нея, видях, че е обгърнала тялото си с ръце, а юмруците ѝ са стиснати здраво.
— Господи, Джак… Защо си тук?
Гласът ѝ бе пълен с отчаяние. Все още се тресеше. Очите ѝ бяха зачервени.
Бръкнах в задния си джоб и извадих писмото ѝ. Бях го сгъвал и отварял толкова пъти през годините, че се бе разкъсало по прегъвките. Тя обаче го позна.
Затвори очи и поклати глава. Сълзите ѝ отново бликнаха.
— Това беше преди години. Измъкнах се. Отървах се. Вече съм добре.
— Не мисля, че си добре — промълвих.
Тя притисна ръце към слепоочията си. Кръвта на Лео под пръстите ѝ се размаза.
— Беше лош човек.
— Знам.
— Нуждаех се от него.
Приближих се до нея и я хванах за ръцете.
— Щеше да те убие.
Тя се отдръпна и закрачи от трупа до дърветата и обратно.
— Не разбираш.
— Разбирам.
Тя отново поклати глава:
— Не разбираш. Не би могъл да…
— Знам от години. Струва ми се, че винаги съм знаел.
— Не разбираш! — Тя отново закрачи към дърветата. — Той. Ми. Трябваше. — Между думите си поемаше дълбоко въздух.
Пресегна се и докосна дървото до нея с незащитената си от ръкавица ръка. Сив бор, поне двайсетина метра висок. Дънерът почерня — първо приличаше на обгорен, а след това на прогнил. Дългите иглички се посипаха върху нея като дъждовни капки. Докато падаха, цветът им се променяше от сивкавозелен към черен. Когато всички иглички окапаха, дочух стенание, после силно изскърцване, остър пронизителен звук, последван от изпукване, и дървото се стовари на земята. Срути се вдясно от нея, а тя през цялото време стоеше напълно неподвижно, с ръка върху дънера. Когато борът докосна земята, се пръсна на десетки парчета — не дървесина от прясно отсечено дърво, а престояла векове в земята, гниеща и разпадаща се, преди най-накрая да се предаде под силата на гравитацията и да се разтроши.
Стела не вдигаше очи.
— Нещото, което ме видя да правя в мазето — изрече. — Трябва да го правя. Ако не го правя, ще умра.
— Използваха те — отвърнах толкова спокойно, колко можех. Виждах как пръстите ѝ се свиват конвулсивно и търсят друго дърво. А знаех, че дърветата няма да са достатъчни.
— На практика ме хранеха. Държаха ме в безопасност. Радвам се, че избягах, че вече съм навън, но… трябва…
Приближих се до нея и я прегърнах. Въпреки че ръцете ѝ бяха обвити около тялото ѝ, тя притисна лице към гърдите ми, като внимателно избягваше гола кожа.
— Трябва да го скрием. Трябва да го метнем във водата. Ще ми помогнеш ли? — попита тихо.
Отдръпна се от мен и си сложи ръкавицата. По лицето ѝ бе изписана молба. Кимнах.
Успяхме да го нагласим зад волана. Лео Синьорели беше висок колкото мен, с моето телосложение, но гравитацията някак си въздейства по-силно на мъртвата плът, отколкото на живата, затова местенето му се оказа трудно. Закопчах предпазния колан, запалих двигателя, включих отново фаровете, поставих скоростния лост в неутрална позиция и освободих ръчната спирачка. Огледах за последно вътрешността на автомобила, да не би Стела да е забравила нещо вътре, и смъкнах стъклото на вратата до шофьора, за да мога да въртя кормилото.
— Ами това? — попита Стела. В ръка държеше пистолета на Лео. — Да го изхвърлим в езерото или да го оставим в колата?
Помислих за миг.
— Не е тайна, че е забъркан с опасни типове. По-добре да го оставим в колата.
Тя отвори вратата и пусна оръжието на седалката до него. Заедно избутахме малката кола към водата. Брегът бе стръмен и беемвето потъна доста бързичко. Двигателят изгасна веднага, фаровете издържаха още трийсетина секунди. Въздухът излезе на мехури през отворения прозорец. После автомобилът изчезна.
Стояхме неподвижни дълго и наблюдавахме мястото, където преди бе колата. Най-накрая Стела се обърна към мен и очите ѝ срещнаха моите. Тъгата в тях бе толкова дълбока, толкова всепоглъщаща… Когато отвори уста, за да заговори, от нея се изтръгнаха две думи. Две думи, по-лоши и от острие на нож, пронизващ сърцето ми.