На паркинга на мотела бяха спрели три бели коли. Стела също ги видя, но не каза нищо. Мъж с бяла риза и униформени панталони ни изгледа откъм машината за лед. Бях в стая № 27 на втория етаж, затова паркирах до източния край на сградата, близо до стълбите, но колкото можех по-далеч от светлината.
Изчакахме мъжа с бялата риза да се прибере в стаята си (първи етаж, на три врати от западния край на сградата), преди да слезем от джипа. И двамата бяхме покрити с кръвта на Лео. Не можехме да си позволим някой да ни види. Стела ме последва и изчака до вратата, докато изровя ключа и отворя вратата.
— Не е кой знае какво — казах.
Стела огледа стаята. Двойно легло, провиснало по средата, измачкана завивка на цветя върху него. Зелен мъхест килим на пода, жълтеникавокафяви плочки в задния край до мивката и по коридора към малката баня. Върху стените — три постера на коне. Бях оставил празна бутилка „Джак Даниъл’с“ на нощното шкафче и ми се прииска да не е там. Останки от опаковка с дванайсет бири „Корс Лайт“ се въргаляха до пластмасовото кошче за боклук с празните бирени шишета вътре. Дръпнах завесите и окачих табелката „Моля, не безпокойте“ на бравата. Заключих вратата и сложих веригата. Ако някой искаше да влезе, нямаше да бъде кой знае колко затруднен, но пък беше по-добре от нищо.
Дръпнах крайчето на завесата и огледах паркинга. Очите ми скачаха от една бяла кола на друга.
— Не са те.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. Не всяка бяла кола е тяхна.
Някак си това не успя да ме успокои.
— Имаш ли нещо подготвено в Южна Каролина? Квартира?
Тя поклати глава.
— Мисля, че сме добре тук засега, но трябва да тръгнем утре сутринта, колкото се може по-рано. Не бива да сме тук, когато открият Лео. А и вчера имаше само една бяла кола. Може и нищо да не е, както каза, но по-добре да сме в движение.
Стела не ме слушаше. Когато се обърнах, я видях да стои пред огледалото над умивалника. Беше събличала дрехите си в движение, оставяйки следа зад себе си.
Зяпнах.
Стела, останала само по черен дантелен сутиен и бикини в тон с него, прибели очи:
— Виждал си ме гола, Пип. Няма смисъл да се правиш на срамежлив. Трябва да си взема душ. Кръвта му е в косата ми. Това обикновено не се случва.
С тези думи тя пристъпи в малката баня и затвори вратата зад гърба си. Миг по-късно чух водата да шурти.
Събрах празните бутилки и ги изхвърлих в контейнера в опит да поразчистя стаята, преди да приключи.
Към трите бели коли на паркинга се бе присъединила четвърта. Бял „Форд Ескорт“. Вътре нямаше никой.
Когато Стела излезе от банята, увита в бяла хавлия и неизвестно как отново ухаеща на ванилия, бързо смъкнах мръсните си дрехи и също се изкъпах. Изпускащата пара вода бе фантастична. Стоях вътре повече, отколкото бе необходимо, търках ли, търках, докато кожата ми порозовя и докато не видях и последната частица от Лео Синьорели да изтича в канала.
Когато излязох, видях, че Стела се е преоблякла с тениска, която ѝ бе твърде голяма. Беше изпрала черните си ръкавици на ръка в мивката и ги бе проснала да съхнат на ръба на масата.
Седеше на края на леглото. Стройните ѝ голи крака бяха кръстосани под нея.
— Прибрах в един чувал старите ни дрехи. Трябва да ги изхвърлим някъде утре. Не тук обаче.
Бях оставил раницата си на пода до банята, до черната чанта на Стела. Сега я нямаше.
— Виждала ли си ми…
— Какво е това?
Държеше писмото от нейните родители до моите. До нея лежеше отворената ми раница.
— Прочети го.
— Какво е?
Измъкнах едно долнище на анцуг от раницата си, нахлузих го под хавлията, метнах кърпата на пода и седнах до Стела.
— Съседката ми го даде точно след като леля ми почина. Мисля, че го е писал баща ти.
— Родителите ни са се познавали? Защо никога не си ми го показвал?
— Опитах. Донесох го с мен, когато дойдох да те видя онази година, чакай да видим кога беше… еха, 1993-та, преди цели пет години… Теб обаче те нямаше. Само онази Латрийс Оливър. Именно тогава ми даде писмото ти — онова същото, което ти показах. След това не съм те срещал.
Стела прочете писмото отново. Пръстът ѝ се плъзгаше по ръба на хартията.