— Баща ми го е писал. Почеркът е неговият. — Тя се замисли. Очите ѝ блестяха. — Никога преди не съм виждала почерка му. Аз… нямам нищо, което да е останало от родителите ми. Той звучи толкова… параноичен.
— Помниш ли ги?
Тя поклати глава:
— Най-ранните ми спомени са за Латрийс Оливър, за няколко бавачки, за персонала в къщата… Нищо за родителите ми.
— Оливър нищо ли не ти е разказвала за тях?
— Само — че са загинали в жестока автомобилна катастрофа, когато съм била съвсем малка. Каза, че били близки и затова са я назначили за мой настойник.
— Казаха ми, че и моите родители са загинали в автомобилна катастрофа.
— Само че не са, нали?
Свих рамене и ѝ разказах за гроба на баща ми — за онова, което открих вътре. Казах ѝ, че може би той е жив.
— Изровил си гроба на баща си?! — ококори се тя. — Еха, моят Пип не е чак толкова плашлив, за какъвто го мислех! — Очите ѝ се разшириха още повече: — Мислиш ли, че и моите родители може да са живи?
— Де да знаех.
След дълга пауза Стела попита:
— Може ли да видя книгите?
— Добре че попита този път.
Порових из раницата си и измъкнах „Големите надежди“ и годишника от Държавния университет на Пенсилвания.
Когато ѝ подадох книгата на Дикенс, тя засия:
— Същата е като моята!
Тя изнамери нейния екземпляр и сложи двете една до друга. Моята изглеждаше чисто нова, а нейната бе похабена. Корицата бе избеляла, осеяна с петна. Много от страниците бяха с подгънати ъгълчета. Към книгата бе защипан маркер, с който си отбелязваше любимите си откъси. След всички тези години не можех да си представя как намира нови и нови пасажи за подчертаване. Вероятно всички страници бяха от край до край жълти.
Прелистих годишника, показах ѝ оградените с кръгчета снимки и ѝ разказах какво съм открил за въпросните хора.
— Всички, които си открил, са мъртви?
Вътре в годишника бях запазил списъка, който направих в Държавния университет на Пенсилвания. Разгърнах го и пригладих измачканата хартия.
— Освен твоите и моите родители, Пърла Бейхам, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин и Лестър Уулфорд, всички останали са се самоубили. Съседката ми, Елфрида Лийч, се застреля пред очите ми. Още не съм успял да издиря Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Джефри Далтън и Кийт Пикфорд.
Стела присви устни. Пръстът ѝ обикаляше имената в списъка.
— Спомняш ли си Дейвид? Той дойде на гробището веднъж с мен, още когато бяхме деца.
Кимнах.
— Бил е там, когато съседката ми се самоуби. Бях в апартамента ѝ, когато се застреля, а той някак си се е намърдал в моя отсреща. Беше ми оставил бележка. Пишеше: „Добре дошъл на купона, Джак!“, и се беше подписал.
Беше ми оставил и бутилка „Джеймисън“, но не ѝ казах за това.
— Господи, сигурно е било ужасно…
Три.
Три какво?
Бам!
Потръпнах.
Стела потупа по хартията:
— Дейвид веднъж ми каза, че родителите му се наричали Джаки и Кийт. Сигурно са те.
— Жаклин Брийс и Кийт Пикфорд? Знаеш ли какво се е случило с тях?
Тя замълча.
— Стела?
— Каза, че и двамата са мъртви. Убийство/самоубийство. Баща му застрелял майка му, после насочил пушката към себе си. Било преди много време, мисля, че е бил на пет или шест, но не съм сигурна.
— Дейвид с теб ли живееше?
Тя поклати глава:
— Идваше да ме види няколко пъти, когато бяхме малки. След това главно ме водеха при него. На онова прокълнато място.
Ръката на Стела затрепери. Посегнах да я хвана, но тя я дръпна:
— Недей!
Улови ръката си с другата и я задържа.
— Какво ти е? Добре ли си?
Гласът ѝ бе толкова тих, че едвам я чувах:
— Не успях да приключа… не беше достатъчно.
— С Лео?
Тя кимна. Когато пусна ръката си, треморът бе спрял.
— Просто трябва да си почина и всичко ще е наред.
Погледнах към електронния будилник до леглото. Почти четири сутринта. Скоро щеше да се зазори. И двамата се нуждаехме от сън. Искаше ми се да я попитам кои са те, тези хора в бяло. Латрийс Оливър, Дейвид, човекът с черния понтиак. И двамата имахме какво да си кажем, но можеше да почака. Клепачите ѝ бяха натежали, аз усещах, че въздействието на адреналина отминава и станалото ме притиска.
— Легни тук — кимнах към леглото. — Ще спя на пода.
Стела погледна зеления мъхест килим.
— Чувствам се мръсна само докато ходя по този килим. Не можеш да спиш там. И двамата ще сме на леглото.
Погледнах към ръката ѝ.
— Ами какво ще стане, ако… ами ако се докоснем… случайно, имам предвид… понеже не бих… защото… Какво ще стане?