Когато остана сам, Проповедника измъкна пистолета и почука с дулото по вратата на кабинката.
От другата страна се дочу изнервеният клас на Кейли:
— Как ме откри?
Проповедника не отговори.
— Знам кой си. По някакъв странен начин усещам, че те познавам. Когато вършеше работа на фамилията Лето, аз бях човекът, който ти плащаше. Работят с трима като теб, но само на теб биха се доверили за тази задача. Ти си онзи, когото наричат Проповедника, нали?
Проповедника не каза нищо.
— Разправят, че си нещо като медиум, затова си толкова добър в проследяването. Защо ти викат Проповедника? Не мога да си представя да си вярващ!
Проповедника направи две крачки към умивалника.
От вътрешността на кабинката един след друг проехтяха шест бързи изстрела. Черният фазер се нацепи, шест дупки зейнаха във вратата. По пода заваляха дребни късчета.
Револверът на Кейли изщрака. Беше свършил патроните.
— Не успях да те улуча, нали?
Проповедника ритна вратата. Кейли изпищя. Беше седнал на тоалетната чиния със спуснати до глезените панталони. Куфарът му бе на пода до него. Мъжът бе стиснал носа си с ръка, между пръстите му се процеждаше кръв. Пусна празния револвер, когато видя валтера на Проповедника. Кимна към куфара:
— Всичко е вътре. Плюс едни допълнителни двеста и осемдесет хиляди, спестени през годините. Вземи ги. Задръж ги за себе си или им ги върни, не ми пука. — Гласът му звучеше носово. — Просто… просто го направи бързо, става ли?
Проповедника прибра пистолета си в кобура. Очите на мъжа върху тоалетната чиния светнаха.
Проповедника постави двете си ръце — едната с ръкавица, другата не — от двете страни на главата на Кейли и с едно бързо движение пречупи врата му. Мъжът се свлече напред. Ръцете му безволно виснаха отпуснати покрай тялото му. Очите му помътняха, а езикът му се подаде от ъгълчето на устата му.
Проповедника го облегна до стената така, че едрият мъж да не се прекатури скоро, сетне се измъкна от кабинката и затвори съсипаната врата колкото можеше.
С куфара на Лони Кейли в ръка се върна в източната чакалня. Телефоните продължаваха да звънят. Наоколо се бе насъбрала тълпа зяпачи, които от време на време вдигаха някоя от слушалките, след което я окачваха обратно.
Той сграбчи най-близката със свободната си ръка:
— Връщам момичето и край, разбрахме ли се?
От другия край на линията се чу въздишка:
— Вече не е толкова просто, Далтън.
— И защо?
— Смятаме, че Дейвид е успял да открие Ками.
Сърцето на Проповедника прескочи един удар.
— О, мамка му!
Телефоните изведнъж спряха да звънят.
— Търсят те по телефона.
Фогел отвори очи и веднага пак ги затвори. Ярките флуоресцентни лампи в тясната килия, в която я бяха натикали ченгетата от Полицейското управление на Фалън, изобщо не помагаха да озапти лудешкото туптене, което усещаше вътре в главата си. Възглавницата, която ѝ бяха дали, също не вършеше работа. Все едно някой бе натъпкал в една торба купчина елементи от конструктор „Лего“ и я бе провъзгласил за възглавница. Два пъти през нощта я запраща на пода, предпочитайки матрака, в който имаше значително по-малко буци, и металната рамка на предоставеното ѝ легло.
Поне не бяха заключили килията. Беше им благодарна за това, макар да не се заблуждаваше, че може по всяко време да излезе и да си тръгне. Бяха го подчертали доста дебело.
Колегиалност, както ѝ бяха казали. Под влияние на алкохол сте и носите оръжие. Нарушили сте закона. Но няма смисъл да ви обвиняваме и да съсипваме кариерата ви. Ченгетата винаги носят пистолети. Наспете се, поизтрезнейте, ситдока ще го пишем сутринта.
Фогел си спомни как се бе втренчила в полицая, изрекъл тези думи. Хлапето бе на не повече от деветнайсет и тежеше не повече от четиресет и пет килограма. Единственото, което пречеше на униформените му панталони да се свлекат, беше коланът с пистолета. Подозираше, че може би под ризата му се крие чифт тиранти, но не посмя да пита.
„Полицай Мичъл Джън“, пишеше на табелката на гърдите му. Сам зад бюрото по време на нощната смяна. Прецаквация, помисли си тя. Освен че си прекалено дребен, за да изплашиш когото и да било, какво си направил, че да те прецакат толкова жестоко?