Ситдока? — заекна тя.
Ситуационния доклад, госпожо.
Ооо!
Във великата Пенсилвания ги наричаме само „доклади“, писарушка такава.
Тогава я въведе в килията — при тънкия матрак и възглавницата „лего“. Тя притвори очи и се замоли на Господ стаята да спре да се върти, преди вечерята ѝ да реши да излиза.
— Госпожо? На телефона.
Фогел извърна глава към решетките, седна на леглото и зачака главата ѝ да се кротне малко. Изправи се, прекоси двата метра, които я деляха от вратата, осъзна, че е боса, видя обувките си до леглото, понечи да се върне, ала се отказа. Мислите ѝ минаваха със забавена скорост през мозъка ѝ, който бе с консистенция на желе, горе-долу правеше връзка между нещата, но оперираше в най-добрия случай с четиресет процента от капацитета си.
Фогел взе слушалката и я задържа на около сантиметър до ухото си. Достатъчно трезва бе, за да се сети за всички останали уши, които вероятно я бяха докосвали, и бе уверена, че за нищо на света не желае да обменя биологичен материал с тях.
— Ало?
— Как е главата, Фогел?
— Стак? Откъде разбра, че съм тук?
— Миналата нощ ми се обади. Не помниш ли?
Тц.
— О, да бе, вярно — каза на глас тя.
— Каза, че малкият те е преметнал. Въпреки че звучеше повече като „алкиа м прметн“. За твое щастие съм минавал по този път и разбирам езика на алкохола. Като се върнеш у дома, може да те науча как да пиеш така, че да ти се разбира.
Фогел го чу как се киска на собствената си шегичка.
— И сега какво?
— Ще го чакаме да тегли пари. Не разполагаме с друго.
— Нови трупове? — Фогел зададе въпроса нарочно по-тихо, но полицай Джън я чу. Очите му живнаха.
— Тук — нищо. Но не сме и очаквали, нали?
— Май не.
— Наеми си стая някъде наблизо. Изчакай ден-два. Ако го изгубим, прибери се вкъщи. Мисля, че това е планът — каза Стак.
Фогел се съгласи, взе си довиждане и върна телефона на полицай Джън. Той го остави на бюрото вдясно от килиите.
— Трябва да отскоча до „Чеснът“, за да занеса на колегите фотоапарата. Мога да ви закарам до автомобила ви, ако нямате нищо против кратка отбивка.
— „Чеснът“?
— Мотелът край Магистрала 118. По път ни е към Клуб за джентълмени „Майк“.
Фогел кимна и на секундата съжали. Полицай Джън извади от джоба си шишенце адвил и ѝ го подаде с едва доловима усмивка.
„Чеснът Мотър Лодж“ беше същинска дупка. Ако не беше военната база, собствениците му щяха да са щастливи, ако туристите спират да заредят бензин. Бяха се опитали да го продадат, сетне бяха решили да оставят мотела да умре.
— Но нас ни устройва — каза полицай Джън. — Така или иначе проститутките имат нужда да водят клиентите си някъде. Това място поне държи цялата измет извън града.
Ако се съдеше по гледката наоколо, въпросната измет бе имала тежка нощ.
Колегите на полицай Джън бяха оградили целия паркинг, както и западната част от сградата, с жълта лента. В центъра на паркинга димяха останките на голям джип. Той заедно с още няколко автомобила също бяха оградени.
— Какво е станало?
— Някакъв вандал изпуснал гумите на всички бели автомобили, дори запалил онзи джип. Получихме сигнали за изстрели. Намерихме малко кръв, но не и жертви.
Той порови из жабката, измъкна две кутийки с трийсет и пет милиметрова лента, внимателно прочете етикета и със свободната си ръка взе фотоапарата, който досега бе стоял в краката му.
— Мислим, че който е направил това, е започнал още миналата нощ при Клуба за джентълмени „Майк“. Открихме няколко повредени коли и там. Само бели, също като тук. Явно извършителят мрази белия цвят. Сигурно нещо не е наред с главата. Изчакайте ме тук…
Полицай Джън тресна вратата и се запъти към група ченгета до най-далечното стълбище в западната част.
Колко бели коли видяхте на паркинга?
Тач се бе вманиачил. Защо ги бе извадил от строя? Дали наистина бе подпалил едната?
Фогел отвори вратата и излезе. Джън бе с гръб към нея, очевидно погълнат от някакъв оживен разговор. В противоположния край на сградата, близо до офиса, цивилен детектив разпитваше някаква жена с бадж на ревера — или управителката, или служителка. Тя на няколко пъти посочи към отворената врата на втория етаж, след което се обръщаше отново към детектива.
Полицай Джън се извърна и я видя.
Тя му махна.
Когато той отново се заговори с колегите си, тя притича през паркинга и се изкачи по централното стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж. Тръгна към отворената врата на втория етаж. Върху бетона до вратата се виждаше кърваво петно, почти отмито от дъжда, който бе валял допреди малко. Нямаше маркери за веществени доказателства, нямаше жълта полицейска лента — очевидно още не бяха стигнали дотук.