— Моля те, Джак.
Отпуснах педала и свалих докъм сто и десет километра в час. Заставих се да се придържам към тази скорост.
Бяхме вече на час път от Фалън.
Нуждаех се от питие. Нямах никакви запаси. Нито в колата, нито в раницата.
Стисках волана толкова здраво, че кокалчетата ми бяха побелели. Успях да отлепя длани една по една и да избърша потта в джинсите си.
— Убивал ли си някого преди? — Гласът на Стела бе плах и мек. — Очи в очи, като сега?
Поклатих глава.
— Убивала съм само лоши хора. Хора като Лео. — Тя се извърна към мен: — Важно е да осъзнаеш, че аз убих Лео, не ти. Не искам да ти тежи на съвестта. Ножът ти може и да го довърши, но на практика той вече бе мъртъв. Няма как да спасиш човек след това. Оставаше му най-много минута. И за другите по-рано днес няма смисъл да се притесняваш. Онзи, когото гръмна в стомаха? Ще оживее. А онзи на стълбището беше лош. Като Лео.
— Откъде знаеш? Ами ако е имал съпруга или деца? Не знаем нищо за него.
— Лош беше. Сигурна съм. И което е дори още по-лошо, беше с тях.
Каза го, сякаш беше достатъчно. Може и да беше. Нямах представа какво ѝ бяха причинили тези хора, какво олицетворяваха.
Убих човек.
Мисълта потъна дълбоко в стомаха ми и го сви.
— Полицията ще ни търси.
— Няма да намерят нито един труп — каза тя.
Убих много хора.
Стела продължи:
— Те насочиха оръжия към нас и щяха да убият теб, мен или и двама ни.
Дали? Или просто се опитваха да си върнат Стела? Пистолетът и пушката бяха просто блъф. Ако някой бе дръпнал спусъка и ме бе застрелял, щеше ли оръжието да проработи, или щеше да засече?
Пулсът ми се ускори. Лицето и вратът ми се покриха с ледена пот. Пред очите ми затанцуваха петънца, миниатюрни бели облачета, които замъгляваха зрението ми и ми пречеха да виждам пътя или вътрешността на колата.
Лявата гума излезе от платното, последвана бързо от дясната. Неравният банкет сграбчи джипа и го издърпа от пътя.
Стела изпищя.
Лявата ми ръка, отново мокра от пот, се плъзна по кормилото, когато извих рязко наляво. Под шасито затракаха камъни, чакъл и буци пръст. Бурените се блъскаха в предната решетка на джипа. Ударих рязко спирачки, прекалено рязко, и поднасянето ни изхвърли от пътя. Пързаляхме се по пръстта. Воланът бе станал неизползваем. Джипът взе да се извърта наляво, затова врътнах кормилото надясно докрай с надеждата да си възвърна контрола върху возилото. Джиповете се преобръщат лесно, понеже имат висок център на тежестта. Усетих как лявата страна се вдига във въздуха. Навих волана в обратна посока. Предните колела получиха сцепление. Задните също. Спрях колата, откопчах рязко предпазния колан, изскочих навън и се превих над тревата.
Не помня кога бях ял за последно, затова онова, което избълвах, беше с нездрав жълт цвят, толкова киселинно, че изгори езика ми. Стомахът ми продължи да се гърчи. Наведох се и продължих да повръщам.
Усетих ръката на Стела на кръста си. Другата беше върху рамото ми и леко ме стискаше през ризата. Когато приключих, се изправих и избърсах уста.
— Господи, голяма съм глезотия.
— Току-що отне живот. Просто човек си. Бих се притеснила, ако не се беше разстроил.
Когато се извърнах към нея, осъзнах, че е бяла като платно. И двете ѝ ръце вече трепереха, не само дясната.
— Заради случката преди малко ли е, или…
— Ще се оправя — отвърна тя.
Прекарах пръсти през косата си.
— Трябва да… — Не можах да се насиля да изрека думата. Всъщност дори не бях сигурен коя дума е подходяща. „Да се нахраниш“? „Да изцедиш“? „Да погълнеш“?
Стела обаче разбра.
— Не. Стига толкова.
— Не трябваше да застрелвам онзи тип. Можеше да се нахраниш от него.
Преди да довърша, вече клатеше глава:
— Не бих го сторила. Просто се опитвах да го уплаша.
— Само че трябва. Нали? — Пристъпих по-близо до нея: — Колко е най-дългият период… между…
Стела си пое дълбоко въздух и се загледа в ръцете си.
— Година и два дни. Открих начин да го забавя… но само да го забавя. Единствено човек е способен да го спре напълно.
— Царевицата през 1995 година?
Тя кимна.
— Успя да ми спечели няколко дни отсрочка, не повече. Помня, че намерих парк. Парковете са много хубаво нещо. Разхождах се по-малко от час, преди някакъв мъж да започне да ме преследва. Десет минути след това опря нож в гърлото ми. Мислеше, че не съм го забелязала да се крие в храстите, но го видях. Винаги ги усещам. Спомням си как ужасно смърдеше — като развален лук. Не бях с ръкавици. Умря бързо.