Спомням си въпросното пътуване.
Спомням си всяка секунда от него — от мига, в който излязохме от вкъщи, до момента, в който спряхме пред апартамента на Леля Джо, същия, в който сега живеехме.
Отбихме пред жилищната сграда от червени тухли. Леля Джо излезе да ни посрещне. В лявата си ръка стискаше неизменната си цигара.
Знам какво се случи после.
Мама отвори вратата. Двете жени се прегърнаха. Леля Джо подаде глава през отвора и ми се усмихна.
— Джоузефин… — изръмжа Татко.
Тя не отговори.
И тогава нещата се промениха. Точно тук беше различно.
Спомням си как Татко излезе от колата, повдигна ме от седалката и ме остави на земята отвън. Спомням си как Мама и Татко се качват обратно в автомобила и потеглят, а аз гледам как те изчезват в далечината, след което хващам Леля Джо за ръката и влизам в сградата с нея.
Спомням си всичко толкова ясно, все едно се случи вчера.
Само че не това се случи впоследствие.
В този сън се случи нещо абсолютно различно.
Татко отвори вратата от моята страна, взе нещо от седалката пред мен, след което затвори вратата. Наблюдавах го, докато мъкнеше нещото покрай колата и го връчваше на Леля Джо.
Мама и Татко се качиха в колата и отново тръгнахме нанякъде.
Татко ругаеше абсолютно всички стопове на автомобилите пред нас. Направи десен завой, без да намалява скоростта. Инерцията ме притисна в лявата част на детската седалка.
Нито един от двамата ми родители не се обърна, за да ме погледне, което беше необичайно.
Прекосихме някакъв мост, последван скоро от тунел. Колата продължаваше да ускорява.
Чувствах как набираме скорост. Чувах двигателя да ръмжи все по-силно.
Татко най-накрая вдигна очи. Видях в огледалото за обратно виждане. Не гледаше мен. Беше се взрял в нещо зад мен. Зад нас. Мама също погледна бързо към нещото, но в страничното огледало до нея. Успях да уловя и нейния поглед.
Татко зави, като изпревари кола, доста по-бавна от нашата. Движехме се все по-бързо.
— Седемдесет и девета наближава — каза Мама.
Очите на Татко в огледалото отново.
— Прекалено е далеч.
Чак тогава хвърли поглед в огледалото към мен за частица от секундата. Видях как белият джип изскача от една странична уличка и пресича пътя ни. Татко не го видя.
Мама също не го видя. Дори нямаше време да изкрещи.
Когато за трети път се събудих, не се осмелих да заспя пак. Вместо това се взирах в тавана чак докато светлината на утрото се пресегна през прозореца и се опита да ме сграбчи през купчината одеяла.
Две седмици преди Коледа настана циганско лято. Снегът, навалял през изминалата седмица, изчезна напълно, разкривайки кафявата кишава земя и повяхналата трева, сгушили се удобно под него. Небето смътно наподобяваше дневната светлина, бе покрито с плътни, мрачни облаци, които жадуваха да върнат зимата час по-скоро. Леля Джо настоя да си облека зимното палто — дебело чудовищно нещо, направено от чиста вълна и предназначено за температури около минус двайсет. Още в мига, в който излязох от апартамента, го разкопчах и дори обмислях дали да не съблека проклетата дреха. Когато стигнах до големите железни порти на гробището, температурата беше около четири над нулата и продължаваше да се покачва.
Още четири плика се появиха след първия. Винаги на осмо число от месеца, винаги адресирани до Пип, винаги оставени на леглото ми по някакъв мистериозен начин, докато вкъщи нямаше никой. Последният пристигна в понеделник — само преди два дни. Чудех се дали да не избягам от училище и да се скрия в апартамента, но учителката ми, г-жа Томас, често идваше в закусвалнята и без съмнение щеше да попита леля ми къде съм бил. Мислех да се престоря на болен, но осъзнах, че не съм съвсем сигурен искам ли да остана насаме в жилището заедно с онзи, който донасяше пликовете. Знаех, че не е Стела. Подозирах, че може би е госпожа Оливър, и тъкмо това ме накара да зарежа целия план.
Във всеки плик имаше точно петстотин долара.
Знаех, че не мога да дам парите направо на Леля Джо. Щеше да попита откъде са и нямаше как да ѝ кажа, че съм ги намерил върху леглото си. Не можех да ѝ кажа, че съм ги спестил, защото знаеше точно с колко разполагам. Не можех да ѝ покажа и плика с надпис Пип, защото по този начин щяха да възникнат още и още въпроси. В крайна сметка взех банкнотите от първия плик, увих ги във вестник и оставих пакета в шкафчето на Леля Джо в закусвалнята. Тя откри парите след края на смяната си на следващия ден и не каза нищо, докато не се прибрахме у дома. След това ги извади от чантата си и ми ги показа. Предположи, че г-н Крендал ги е оставил. Дори да беше решила, че парите са дошли от извънземни, чийто кораб-майка обикаля около Земята, пак щях да съм доволен, щом дори не заподозря, че неочакваното богатство е свързано с мен. Леля Джо каза, че е признала пред г-н Крендал за проблемите си с наема и го е помолила за аванс. Той обаче ѝ отвърнал, че не дава нито заеми, нито аванси. Ако ѝ помогнел, щял да се чувства задължен да помогне на всички, а времената били тежки. Тя вярваше, че е оставил парите в шкафчето ѝ анонимно именно за да избегне възникването на проблеми с останалите си служители. Когато му благодарила, той просто отвърнал: „Какви пари?“ и се заел отново със скарите. Понякога неизречените думи казват повече от цял разговор.