— Всичката риба е измряла!
Тревата там, където Стела бе коленичила, също бе почерняла — имаше петно с диаметър поне два-три метра, в което всичко бе мъртво и вече смърдеше на гнилост и разложение.
Грабнах ръкавиците на Стела.
— Водата е отровена или нещо такова! — извика момчето.
— Така изглежда! — креснах в отговор, озърнах се за последен път, пъхнах ръкавиците в джоба си и взех разстоянието до мерцедеса на един дъх. Метнах се в колата, завъртях ключа и натиснах газта, заоравайки в пръстта и чакъла под нас. Когато се върнах на Магистрала 88, видях как момчето от лодката се катери по хълма. Надявах се отчаяно, че не е успяло да огледа нито мен, нито Стела, нито автомобила ни.
Движението по Шосе 395 не беше кой знае колко натоварено — главно камиони, каравани, малко леки коли. Поддържах скоростта ни с десетина километра в час над максимално разрешената — недостатъчно бързо, за да рискуваме да ни спрат ченгетата, но достатъчно, за да не изоставаме от останалите коли.
Стела се събуди чак когато наближихме Стоктън, Калифорния. Преди на няколко пъти бе измърморвала насън по нещо несвързано. Цветът се бе завърнал по страните ѝ и слава Богу, бе спряла да се поти. Дори да имаше треска преди, на пръв поглед вече нямаше, въпреки че не можех да знам със сигурност. Чудех се дали да не я събудя, особено когато състоянието ѝ видимо се подобри, но после размислих. Каквото и да беше това — състояние, болест, проклятие, глад, — езерото бе помогнало, но все още се нуждаеше от отдих. Затова, колкото и успокояващо щеше да ми подейства да чуя гласа ѝ, трябваше да мисля първо за нея, затова я оставих да си почива.
Когато знаците, че приближаваме Стоктън, започнаха да се появяват, Стела се размърда под одеялото, главата ѝ се люшна и очите ѝ бавно се отвориха.
— Жадна съм — успя да изрече тя.
Подадох ѝ бутилка минерална вода.
— Спрях да заредя преди час и накупих провизии. Имаме вода, „Кит Кат“, бисквити „Орео“ и малко „Чийтос“.
— Не си много по здравословното хранене, а, Пип?
— Леля Джо казваше, че е по-добре човек да яде боклучава храна. Предпазва имунната система да не се измързеливи прекалено.
— Иска ми се да вярвам, че се шегуваш, но съм почти сигурна, че си сериозен. — Стела развъртя капачка и изпи почти половината вода на един дъх. — Колко спах?
— Около два часа.
— Много ли беше зле?
— Езерото ли?
Тя кимна.
— Мисля, че всичката риба е мъртва.
Тя се облегна назад на седалката и притвори очи отново. Въздъхна:
— Не исках…
— Видяха ни. Едно хлапе с лодка. Не се приближи достатъчно, за да види номера на колата. Поне така се надявам.
Очите ѝ се ококориха:
— Той е бил във водата?!
Кимнах.
— Доста далеч, когато започна всичко, но после се приближи към брега. Към нас.
Тя се извърна към мен:
— Но е добре? Не е умрял, нали?
Осъзнах какво ѝ се върти из главата. Ако рибата е измряла, защо момчето е живо? Нали и то е било във водата?
— Той не беше във водата. Лодката сигурно го е предпазила по някакъв начин.
Стела се отпусна и въздъхна отново.
Бавно влачещ се полуавтоматик в нашето платно (вече се движехме по път с двупосочно движение) ме принуди да натисна спирачката. Скоростта ни падна на сто километра в час.
— Но свърши работа, нали? Рибата?
Стела вдигна едната си ръка и я задържа между нас. Не трепереше.
— Колко дълго мислиш, че… колко време ти спечели?
Тя свали ръката си в скута.
— Ден, може би два, не повече.
— Значи просто ще направим подобен номер отново. Когато се наложи, ще намерим ново езеро или царевична нива, или…
Но тя вече клатеше глава:
— Научил си за царевичната нива от вестниците, нали? Ако репортерите вече не са при онова езеро, значи скоро ще бъдат. Новината ще стигне до местните вестници, може би и до телевизията. Дори да не влезем в националните новини, ще е просто отсрочка — до следващия път. Мъртви езера, мъртви поля, мъртви дървета… някой ще събере две и две и скоро журналистите ще започнат да съставят карти и да отбелязват всеки подобен случай. Някои белези могат да бъдат прикрити, Пип. Други обаче са прекалено големи. Ако пресата не ни открие, Оливър и останалите ще ни намерят. Сигурно и в момента слухтят за подобни случки. Госпожа Оливър го наричаше моята „целувка на смъртта“. Представям си как на нейната карта най-отгоре с големи черни букви е изписано „Целувката на смъртта на Стела“. Тогава няма да можем да се крием повече.
Невинаги откриват труповете, Пип.