Протегнах ръка с дланта надолу. Беше стабилна, не трепереше.
— Странно. Чувствам се така, сякаш искам да пия, сякаш трябва да пия, но в действителност не се нуждая от алкохол. Обикновено треперя като лист, когато не съм пил от толкова време.
— Може би тогава не трябва.
— Може пък да искам да пия с красива жена. — Надигнах бутилката и отпих от текилата, след което я оставих на масата. — Без значение дали се нуждая, или не.
Стела побутна празната си чаша към мен:
— След случилото се край водохранилището миналата нощ, в хотела тази сутрин и край езерото, не само че искам питие, но и се нуждая от питие, а вероятно и от трето, пето и шесто. Бих желала тази нощ поне за кратко да забравя премеждията ни и тази бутилка играе важна роля в моя план. Всъщност съм щастлива, че я открихме.
Усмихнах се и напълних чашата ѝ.
— Предполагам, да живееш под един покрив с Латрийс Оливър, би накарало всеки да посегне към бутилката.
В мига, в който изрекох тези думи, съжалих, че съм си отворил устата.
Лицето на Стела посърна. Посегна към чашката, прекара пръст по нея, след което отпи. Беше свалила ръкавиците си. Бяха сгънати прилежно и бяха оставени до трите книги, които стояха до нея.
— Сигурно отстрани ти е трудно да проумееш, но в действителност тя се държеше добре с мен. Грижеше се за мен, отнасяше се с уважение към мен… и то не онзи тип „уважение“, на който ставах свидетел от страна на останалите в къщата — тях просто ги беше страх от мен. Тя обаче се държеше различно. Дори и да се е бояла мъничко, никога не го показа. Онзи ден, когато избягах… нараних я. Нараних я ужасно. Онзи мъж дойде, изби всички тези хора, за да ме измъкне, и аз не вярвах, че ще успеем да стигнем до входната врата, камо ли до колата му, но някак съумяхме. Спомням си как стоях изумена и се оглеждах наоколо. Бях гледала документален филм за една лъвица в зоологическа градина в Германия. Един от хората, които се грижеха за нея, случайно бе забравил вратата на клетката отворена. Не много, имай предвид, сантиметър-два, но отворена. Около обед лъвицата осъзнава това, може да го видиш на видеото — разхожда се в кръг насам-натам из клетката, приближава се до вратата, бута железните пръти с носа си и застива на място за поне пет минути. В края на краищата продължава разходката си известно време, след което поляга в ъгъла, за да подремне. Била е в тази клетка толкова дълго, че не може да ѝ хрумне идеята да излезе. Или пък може и да ѝ е хрумнала, но просто да не е пожелала да избяга. Животът ѝ е минал в тази клетка, не от другата страна на решетките. Сигурността на познатото е по-добре от непознатото. Докато стоях на алеята на онази къща до колата му, едва не изтичах обратно вътре. Убих хора онзи ден — без да искам, но работещите в къщата ме сграбчваха, опитваха се да ме замъкнат обратно, а аз бях по къси ръкави, така че в мига, в който ме докоснеха, те… Не съм искала да нараня когото и да било. Бях объркана, разтърсена, навсякъде ехтяха изстрели и експлозии… Този човек бе като цяла армия — толкова много разрушение донесе със себе си.
Тя млъкна и отпи от чашата си.
— Крещеше ми да го последвам, да се кача в колата му — беше паркирана по средата на алеята. Тогава се появи онзи полицай. Изскочи зад нас и изкрещя: „Полицейско управление на Питсбърг! Хвърли оръжието!“
— Детектив Брайър — изрекох тихо.
Стела продължи:
— Мъжът с понтиака се извърна към него, вдигна пистолета си, но не стреля. Бях сигурна, че ще го убие, не знам какво го спря. След това джипът на госпожа Оливър спря зад тях двамата. Един от мъжете с нея изскочи от колата още преди да е спряла напълно и го гръмна. Бях ужасена. Бях впила очи в умиращия човек в краката ми и не забелязах как госпожа Оливър слиза от колата и се затичва към мен. Дори не разпознах гласа ѝ, когато извика. Просто се извърнах и инстинктивно я сграбчих, за да се защитя. Не бих я наранила, ако знаех, че е тя, и я пуснах в мига, в който го осъзнах, но тя крещеше, крещеше толкова силно… — Стела замълча и си пое дълбоко въздух. — Мъжът с понтиака ме хвана за фланелката, издърпа ме и ме качи в колата си. Чувах я как крещи през цялото време. Все още чувам виковете ѝ.
Едва не посегнах към ръката на Стела. Исках да я успокоя, но беше облечена само с бял потник. Не носеше ръкавици. Не можех да я докосна. Не можех да я утеша. Можех само да седя и да слушам.
— Закара ме до Ню Йорк. Пет часа в колата, без той да продума. Бях толкова уплашена — мислех, че възнамерява да ме убие. Крещях му да ме пусне. Едва не го докоснах на няколко пъти. Свалих ръкавиците си и посегнах право към врата му. Не ме интересуваше, че шофира, нито с каква скорост се движим, нито какво ще се случи, ако го докосна. Исках да се махна оттам. Но той дори не трепна. Когато пристигнахме в Ню Йорк, той ме откара до Гранд Сентръл и паркира пред гарата. Пресегна се към задната седалка, взе една торба и ми я подаде. — Тя кимна към чантата на пода: — Ето тази. Каза, че вътре има дрехи, нови документи за самоличност и десет хиляди долара в брой. Нареди ми да сляза от колата и да се кача на някой влак, който и да е. Не искаше да знам къде възнамерявам да отида. Попитах го отново „Кой си ти?“. Той само натика чантата в ръцете ми и каза да се махам. Така и направих. В секундата, в която излязох от колата, той потегли. Натисна газта и изчезна, като ме остави на тротоара.