— Никога? Че с какво си се занимавала по цял ден?
— Четях, разбира се. Изчетох сума ти книги. Двете с госпожа Оливър понякога играехме карти или настолни игри. Когато бях малка, на пет или шест години, се опитаха да ми намерят приятел. Докараха едно момиче да си играем. Спомням си как госпожа Оливър ме облече — дълги ръкави и най-дългия чифт ръкавици. Казваше се Ребека. Играхме си почти час, а госпожа Оливър и поне четирима други стояха и ни наглеждаха. Тогава не разбирах какво толкова мога да направя — бях твърде малка. Отначало ни наблюдаваха внимателно, но сетне се отплеснаха. Никой не видя как Ребека посегна към лицето ми. Искаше да махне някакво мъхче или нещо от този род. Всичко се случи толкова бързо. Когато запищя, я дръпнаха назад и я отведоха. Така и не разбрах какво се е случило с нея. Казаха ми, че е дъщеря на един от готвачите, но подозирам, че просто са я отвлекли. — Стела кимна към бутилката. — Сигурна съм, че си имал приятели, така че трябва да избереш какво следва.
Свалих суичъра си с логото на университета в Кънектикът. Никога не бях ходил в Кънектикът. Бях го купил от магазин за дрехи втора ръка преди години. Тъмносин. Отиде в купа с цветни дрехи.
Не отне много време, преди и двамата да се окажем само по бельо. Стела настоя, че щом ръкавиците ѝ дадоха начало на играта, неща като обувки и чорапи също трябва да се смъкват на чифтове.
Ръката ми бе върху масата, на сантиметри от нейната, но не смеехме да се докоснем.
Знаех, че не можем, но толкова отчаяно ми се искаше. Исках да я сграбча в прегръдките си и да правя любов с нея точно тук и сега. Виждах същото желание в очите ѝ. Знаех какво ще се случи, ако постъпим така, и почти не ми пукаше. Само едно кратко докосване щеше да си струва всички последствия. От пръстите ѝ и от голата ѝ кожа струеше топлина, която изпълваше стаята.
Стела бутна бутилката към мен:
— Пий.
— Но ти още не си казала: „Никога преди не съм…“
— Пий.
— А и мисля, че е мой ред.
— Няма значение, пий. Аз съм наред.
Надигнах бутилката и отпих. Не оставаше много — около половин сантиметър на дъното.
Стела взе шишето и допи остатъка от текилата в мига, в който го оставих на масата. С лукава усмивка отмести празното стъкло.
— Опция номер две вече не е актуална, а на теб ти остават само чифт долни гащи. — Тя побарабани с пръсти по масата. — Хммм… Какво да кажа? Какво ли да измисля…
Тя се изправи и се облегна на кухненския остров с лице към мен. Тъмната ѝ коса се стичаше по раменете ѝ на гъсти кестеняви вълни. Имаше най-дългите и най-изкусителни крака, които бях виждал. Когато погледна към мен, очите ѝ блестяха.
— Никога преди не съм… целувала някого, когото обичам.
Поколебах се за момент, след което се изправих и пъхнах пръсти под ластика на бельото си. Не го съблякох обаче.
Усмивката на Стела изгря отново, но този път долових нотка на тъга, прикрита зад нея. Сигурен съм, че не искаше да виждам това, но го забелязах.
— Сега не е времето да бъдеш срамежлив, Пип.
— И аз не съм. Никога преди не съм целувал някого, когото обичам.
Изглеждаше озадачена.
— И никога не си…
— А, не, правил съм го. Но не и с някого, когото обичам.
— Ами момичето от закусвалнята?
— Герди.
— Не я ли обичаше?
— Обичах представата за Герди. Исках да обичам някого, а тя се опитваше да бъде този някой за мен. Чувствам се ужасно, че я оставях да се старае толкова, без да си мръдна пръста в отговор. Но нямаше как да я обичам. Не и докато знаех, че ти си някъде там. Всеки път, когато ме хванеше за ръка, си мислех за твоята ръка. Когато ме целуваше, си представях, че това са твоите устни. Според мен осъзнаваше, но не ѝ пукаше. Мисля, че се бе примирила с този факт, и от това смъртта ѝ става още по-трудна за приемане. Тя направи толкова много за мен, а аз не ѝ дадох нищо в замяна.
— Сигурна съм, че се е чувствала обичана.
— Иска ми се да мисля така. Постоянно си го повтарям.
— Ти си добър човек, Джон Едуард Джак Тач. И тя го е знаела. Сигурна съм, че твоята привързаност за нея е означавала много повече, отколкото може да си представиш. Била е късметлийка да има тази близост, да споделя тази интимност.
От окото ѝ се отрони сълза. Приближих се към нея. Пръстът ми стигна на сантиметър от лицето ѝ, но не избърса сълзата ѝ. Гледах как сълзата се стича по страната ѝ, по брадичката ѝ и накрая пада върху босите ѝ крака.
Тя прошепна:
— Единственото, което някога ще бъда, всичко, което мога да бъда за теб, Джак, мой скъпи Пип, е едно красиво нещо, което може да бъде гледано, но никога докосвано.