Хобсън изпусна маркера, обърна се и закрачи право към Стела. Бях сигурен, че ще го гръмне, толкова бързо приближи към нея, но тя просто отстъпи встрани и той мина покрай нея, все едно я нямаше.
Двамата със Стела си разменихме бързи погледи — тя беше също толкова объркана, колкото и аз, — сетне го последвахме.
Стак си вдигна ципа.
Проклет да е, ако допусне да го намерят мъртъв с разкопчани панталони!
Дъската над него изскърца отново.
Знаеше точно коя дъска. На горния етаж, третата от последното стъпало към дъното на коридора. Беше вадил проклетото нещо поне дузина пъти през последните десетина години, бе махал гвоздеите и ги бе подменял с петдесетмилиметрови видии, после ги бе заменял с още по-дълги. Беше опитал да залепи дъската. Дори беше посипал талк върху нея, върху съседните, върху процепите, гвоздеите и видиите с надеждата, че ще приглуши звука. Нищо не свърши работа. Шибаната дъска все още скърцаше в секундата, в която върху нея се окажеше дори най-лекият натиск.
Стак измъкна магнума от колана си, насочи го към тавана на около пет сантиметра южно от лампата и изстреля три бързи куршума.
Старите му кокали запротестираха срещу отката на оръжието. Стак обаче беше старо куче и мерникът му не трепна. Куршумите попаднаха на около сантиметър-два един от друг, в тавана зейна дупка.
Открихме Дюи Хобсън във всекидневната, загледан през прозореца към улицата. Застанах до него на безопасно разстояние.
— Ками не е вкъщи, нали? — изрече той.
— Не, Дюи. Мислим, че си е тръгнала вчера.
— Лошо. Наистина исках да ѝ кажа „здрасти“. Заради Дейвид.
— Знаеш ли къде може да е? Къде би отишла, ако се наложи да замине оттук?
Хобсън не отговори. Очите му бяха приковани в някаква точка от отсрещната страна на улицата.
— Би ли отишла при баща ми? Знаеш ли къде е той?
— Той скоро ще дойде — отвърна Хобсън.
— Кой, баща ми ли?
— Не. Дейвид. Движеха се плътно зад мен.
Погледнах Стела. Тя вече тичаше из кухнята, събираше дрехите ни в торбите, прибираше книгите от масата.
Големият кухненски прозорец се строши на парчета половин секунда преди да чуя изстрела.
Куршумът улучи Хобсън в лявото рамо. Той се люшна назад, но остана на крака.
В средата на Уиндмор Роуд бе спрял бял джип. Жената, която бе стреляла по нас, стоеше до отворената предна лява врата, беше облечена в дълъг бял тренчкот. От дулото на никелирания ѝ полуавтоматичен пистолет се издигаше тънка струйка дим. На лицето ѝ бе изписано самодоволно изражение.
— Залегни! — изкрещях аз и клекнах под прозореца с надеждата, че тухлите ще успеят да спрат куршумите.
Хобсън не помръдна. Стоеше изправен, докато ризата на рамото му бавно се обагряше в червено.
Още три куршума разтрошиха стената зад нас. Пресегнах се и дръпнах крака на Дюи. Той загуби равновесие и падна на пода до мен.
Стела дотича от другата стая с пушката и багажа ни в ръцете.
— Съседите ще извикат полиция. Трябва да се махаме оттук!
Още един изстрел. Куршумът улучи високия лампион в ъгъла.
Надигнах глава предпазливо, колкото да видя какво се случва отвън.
— Мисля, че са трима. Излизаме, удряме ги с цялата огнева мощ, с която разполагаме, и тичаме към колата. — Метнах раницата на гърба си, завързах торбата на Стела и проверих пушката. — Излизаме на „три“. Готова ли си?
Стела кимна.
Още един куршум рикошира от тухлите точно под перваза на прозореца.
Започнах отброяването. Преди да стигна до „две“, зад първия джип спря още един.
Стак дочу как някой се изтърси тежко на пода точно над главата му, след което се изтърколи по стълбите. От току-що пробития отвор между тоалетната и втория етаж се сипеха парченца гипс.
Тъй като обичаше да прави по няколко неща едновременно, когато отиде за бира до кухнята, Стак използва възможността да напълни левия си джоб с двайсет и деветте патрона калибър .357 от кутията в чекмеджето до хладилника. Това бяха всички амуниции, с които разполагаше. Отвори барабана, изхвърли трите празни гилзи и ги замени с нови. После пусна водата в тоалетната, бутна вратата и пристъпи обратно във всекидневната си.
Мъжът, който слезе по стълбите от втория етаж по трудния начин, лежеше срещу вратата на дрешника. Бялото му палто се бе усукало около тялото му. Десният му крак се бе оплел в ремъка на пушката, окачена на рамото му и скрита под палтото. Фибулата му бе строшена между коляното и глезена му, бе пробила кожата и се подаваше навън през дупка в белите му панталони. Ако мъжът бе още жив, щеше да си има доста главоболия с този крак. От позицията, в която бе застинал, си личеше, че един или повече от куршумите на Стак са го улучили между краката и са излезли откъм кръста му. И двете рани изглеждаха доста по-болезнени от счупването.