Стела се изправи и дръпна Хобсън. Секунда — и вече беше на вратата, влачейки мъжа след себе си. Пусна го за кратко, само колкото да стисне по-здраво приклада на пушката и да изстреля поредица от куршуми, по всяка вероятност към джиповете, след което отново го повлече през двора. Един от куршумите улучи жената с никелирания полуавтоматичен пистолет. Тя се свлече към шофьорската седалка, после падна на земята. Аз също стрелях. Четири от куршумите улучиха едната страна на возилото. Петият продупчи предната гума на първия джип. Прицелих се в мъжа, сгушил се на предната дясна седалка на колата на Оливър, докато Стела гърмеше по онзи, който бе заобиколил превозното средство и бе коленичил зад него, използвайки калника му като прикритие. Бутнах Хобсън по-близо до нашия мерцедес, стрелях още веднъж, после отворих със замах задната врата, вкарах го вътре и метнах чантите ни след него.
Оливър бе застанала по средата на улицата, без дори да забелязва пукотевицата. Очите ѝ бяха приковани в Стела. Започна бавно да се приближава към нея. Дейвид очевидно бе залегнал някъде. Не го виждах.
При вида на Оливър Стела замръзна. Възрастната жена се влачеше напред, здравата ѝ ръка бе вдигната нагоре, а другата все още беше в превръзката. Изкрещях името на Стела, но от продължаващия звън в ушите ми не чух нищо. Улових я за ръката, придърпах я към колата и я бутнах на предната дясна седалка. След това се плъзнах през предния капак и седнах на шофьорското място.
Оливър продължаваше да върви към нас.
— Тръгвай — прошепна Стела само с устни. — Моля те… Тръгвай. Давай! Давай!
Подчиних се.
Двигателят на мерцедеса оживя с мощен рев. Включих на задна, натиснах педала на газта до дупка и завъртях колата. Гумите изсвириха по асфалта и захапаха здраво настилката, когато превключих предавките и подкарах с бясна скорост по Уиндмор Роуд, а задницата поднасяше на завоите. Не бяхме изминали и половин километър, когато покрай нас в обратна посока прелетяха три бели „Форд Експедишън“, насочващи се към къщата.
Звъненето все още отекваше в главата ми, но не успя да заглуши звука от приближаващи се сирени.
Стак дочу нещо.
Добре де, на Стак му се стори, че дочува нещо.
Проклетият му слух.
Приближи се до стълбището, зачуди се дали да не вземе пушката на мъжа в бяло, но после реши, че и магнумът ще свърши работа.
Прекрачи трупа, опитвайки се да държи револвера в готовност, и се заизкачва по стъпалата, като се хващаше за парапета. Успя да направи три или четири крачки, преди писъците в мускулите и ставите да му напомнят, че не е пил хапче от предната нощ. Тракащото шишенце в десния му джоб (да не говорим за боеприпасите в левия) не му помагаше много да прикрие местоположението си, но, да си кажем право, лошите трябваше да са много тъпи, за да не забележат осемдесет и две годишен мъж, който се изкачва с триста зора по стълбите в някакво старческо преследване. Даже малко се надяваше да го гръмнат, преди да се изкачи догоре, за да не му се налага да се катери още.
Този път, когато дочу нещо, бе сигурен, че е дочул нещо. Прокашляне.
Стак направи още една крачка.
— Аз съм пенсиониран детектив от полицията и ме сърбят ръцете да застрелям някой незаконно проникнал в дома ми нещастник вече почти две десетилетия. Чувството при последния подобен случай бе истински приятно. Не те знам кой си, но по-добре се омитай от къщата ми, преди да съм изкачил последното стъпало.
Изкрещя го почти на един дъх и дробовете му останаха без кислород. Наложи се да си вземе малка почивка на дузина стъпала от върха. Не седна, въпреки че му се искаше. Вместо това остана прав, вкопчен в парапета — единственото нещо, което го възпираше да не се строполи надолу като мъжа преди малко. Пое си няколко пъти дълбоко въздух.
Никога не бе имал проблеми със сърцето.
Списъкът с нещата, които не бяха наред в тялото му, бе предълъг, но цъкалото не бе включено в него. Но ако болката в лявата част на гърдите му значеше онова, за което си мислеше, то сърцето му щеше да заеме още един ред в здравните му осигуровки.
Тъпата болка в гърдите и тежкото туптене му напомниха за дните, когато играеше футбол в гимназията. Преди един куп години. Спомените полека-лека си пробиваха път от някакво отдавна прашасало място в главата му и излизаха на бял свят, все едно случилото се бе вчера. Мозъкът на Стак често му въртеше подобни шегички.