— Кога им се обади? — попита го Дейвид.
— Преди пет минути! Добре ли сте? Ранен ли сте?
— Аз дори не съм тук — отвърна Дейвид. — Как биха могли да ме ранят?
Мъжът изглеждаше объркан за момент, после кимна:
— Прав сте. Би било доста трудно, нали?
— Какво точно видя?
Мъжът му разказа. Бе видял доста. Каза на Дейвид как всичко започнало малко след като се появил онзи „Форд Бронко“, от който излязъл някакъв едър мъж с вид на клошар. Влязъл право в къщата на Фей, все едно му била бащиния.
— Фей Моук има ли дете?
— Не съм виждал. Но тя си стоеше главно вкъщи.
Бяха научили, че Фей Моук е последната от дълга върволица самоличности, използвани от Ками Брадъртън по време на двайсетте години, прекарани в бягство. Най-вероятно това щеше да е и името, което щеше да бъде изписано върху надгробната ѝ плоча, ако въобще трупът ѝ бъдеше положен в маркиран гроб.
Дейвид проследи погледа на мъжа до сивия форд, паркиран на половин пресечка от № 803. Половината кола беше на платното, другата половина — на тротоара.
Хобсън.
Следващ инструкциите като добро малко войниче. Дейвид кимна към един от екипа и посочи бронкото:
— Вземете каквото има, после почистете.
Мъжът разбра завоалираната команда и бързо се зае с изпълнението ѝ.
Дейвид насочи вниманието си отново към любопитния съсед с потника:
— Ти подпали всички тези пожари, нали?
— Аз ли?!
— Аха. Колите, къщата… Всичките са твое дело. Ти обичаш огъня. Затова подпали всичко. И уби също така тези хора.
— Добре, щом казваш, значи най-вероятно съм го направил.
— Когато полицаите пристигнат, ще им кажеш какво си направил и колко доволен си бил, докато си го вършил. После, като приключиш и те запишат всичко, знаеш ли какво ще сториш?
Лицето на мъжа не изразяваше никаква емоция. Все едно беше празно.
— Ще отидеш в онази горяща къща и ще седнеш във всекидневната. Точно там, в средата ѝ, ще си намериш удобно местенце за сядане. Ти харесваш огъня.
— Добре. Харесвам огъня.
— Преди това обаче, когато аз си тръгна — продължи Дейвид, — искам да използваш този твой пистолет — да застреляш труповете в джипа до един, след което да хвърлиш пистолета в храстите ето там. Не прекалено далеч обаче. Не искаме да затрудняваме местните.
— Няма да е учтиво.
— Със сигурност няма да е учтиво, господине.
Дейвид видя някаква жена да го наблюдава иззад завесите на втория етаж на съседната къща. Помаха ѝ. Нямаше значение, че го е видяла. И без това никой нямаше да ѝ повярва. Обърна се към мъжа с потника:
— Още нещо.
— Да?
— Мислиш ли, че изглеждам добре?
Мъжът килна глава. Ветрецът развяваше острата му коса.
— Вие сте може би най-грозният човек, когото съм виждал през живота си.
— Не си много умен, нали?
— Не, не съм.
— Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждал.
Мъжът обмисли това, след което се съгласи:
— Да, предполагам, че е така.
Дейвид го остави да чака ченгетата и се качи на задната седалка на средния „Форд Експедишън“ до Латрийс Оливър, която човъркаше някакво лющещо се черно петно на болната си ръка. Той поклати глава и погледна назад тъкмо когато потегляха.
— В къщата имаше стая, боядисана в розово. Намерихме и кукла.
— Още едно дете? — попита Оливър.
— Възможно е — Дейвид погледна отново към къщата. — Ками Брадъртън може все пак да е родила.
— Чудя се какво ли ще може да прави.
— И аз се чудя — отвърна Дейвид.
— Някой следва ли ни?
Звъненето в ушите ми все още не бе заглъхнало, но поне намаляваше. Болката също.
Стела разкопча предпазния колан и се извърна назад, за да погледне през задното стъкло.
— Не съм сигурна. Трафикът е прекалено натоварен. Виждам три бели коли, но не разпознавам шофьорите. Мисля, че всичко е наред.
Светофарът пред нас светна червено. Направих бърз десен завой, за да не спирам. Бяхме някъде в центъра на Кармел. Колите постоянно се увеличаваха, понеже хората тъкмо тръгваха на работа.