— Трябва да излезем на магистралата. Или може би да намерим друг автомобил.
— Джак, трябва да погледнем в какво състояние е рамото му.
— Налага се да се движим.
— Цялата седалка е в кръв.
— Кожена е. Кръвта се измива лесно. Трябва да продължим.
— Не за тапицерията ме е грижа. Той може да умре.
Направих ляв завой по Севънтийн Майл Драйв.
— Има ли нещо, което може да използваме, за да го вържем? Буден ли е?
Стела щракна с пръсти пред очите на Дюи Хобсън.
— Буден е, но не е твърде адекватен. Г-н Хобсън, чувате ли ме?
Нищо.
— Може в багажника да има въже.
— Не мисля, че ще ни нарани.
— Не може да си сигурна.
— Дюи, възнамеряваш ли да нараниш Джак Тач?
Мълчание.
— Възнамеряваш ли да нараниш мен?
Мълчание.
— Ами Ками Брадъртън?
— Ще ѝ кажа „здрасти“ от Дейвид, след което ще я убия. — Той вдигна отново палец и показалец, сякаш стреля с пистолет. — Пат, пат! Два пъти един след друг, право в челото.
— А планираш ли да нараниш някого другиго?
Мълчание.
Намръщих се:
— Когато Дейвид ми каза да насоча пушката към Хобсън, така и направих. Не можех да се контролирам. Сигурно щях и да го застрелям, ако ми беше наредил. Ти знаеше. Затова стреля до ухото ми — за да не чуя думите му. Какво, по дяволите, беше това?
Стела се обърна и се настани удобно в седалката.
— Дейвид може да бъде много убедителен — каза.
— Тоест?
— Не ми обясниха с подробности — отвърна тя. — Според госпожа Оливър Дейвид бил специален като мен и можел да бъде много убедителен. Затова внимателно следяха всичко, което той ми казваше и всичко, което му казвах аз. Държаха го съвсем сам в една малка стаичка. Не можехме да си говорим истински. Бяхме като лабораторни мишки, под тази ярка светлина, всички тези очи и уши, които ни следяха под лупа. Много ми беше жал за него, затова ходех.
— Къде?
— Не знам точно. Винаги ми връзваха очите или ме караха да нося черна качулка. Когато бях малка, госпожа Оливър казваше, че всичко е игра. Като идваше да ме види, той носеше маска. Предполагаше се да е част от играта, но знаех, че в действителност целта ѝ е да му попречи да ми каже нещо, когато те не слушат. Когато пораснах, той ми каза, че по-добре да не знам къде живее — заради моята безопасност. Пътуването отнемаше четири или пет часа, но нямам идея докъде сме ходели. Напълно е възможно и да сме се въртели в кръг из квартала. Никога не мислех, че ще се измъкна от онова място.
— Използвали са теб и способността ти да убиваш хора. Може и него да са използвали по някакъв начин.
— Завий тук — посочи тя някакъв знак.
— Към плажа?
Тя кимна.
— По това време на денонощието ще е спокойно.
Оказа се права. Заварихме само три други коли на паркинга (зелена, червена и сребриста). Двама ранобудници, които се печаха на слънце, и един, който тичаше по пясъка. Паркирахме най-отзад. След като надяна чифт латексови ръкавици от кутията, която „заехме“ от къщата на Ками, Стела порови из торбата си, измъкна аптечка и се зае с рамото на Хобсън. Разкопча ризата му и внимателно отлепи плата от раната, преди да я съблече изцяло. Той продължаваше да гледа с празен поглед напред, без да го е грижа какво се случва с него.
— Куршумът е излязъл отзад — каза тя, докато обработваше раната с тампон, напоен със спирт. — Това е добре. Ще му остане белег, но ще се размине без шевове. Кървенето почти спря. — Тя превърза раната и залепи бинтовете и марлята с лейкопласт.
Измъкнах от раницата си една памучна риза — единствената с копчета, която притежавах — и заедно успяхме да я навлечем върху Хобсън. Ръцете му бяха отпуснати, приличаше на грамадна парцалена кукла. Не се съпротивляваше, но не ни и улесняваше.
Размахах ръка пред лицето му. Дори не мигна.
— Мисля, че е бил хипнотизиран.
— Мисля, че е зациклил — каза Стела. — Наредено му е било да убие Ками Брадъртън и той е в своеобразен режим на изчакване, докато това се случи.
— Трябва да го завържем.
— Единственият, който трябва да се тревожи за този човек сега, е Ками.
Стела изглеждаше убедена, затова реших да не настоявам. Отново се потеше — челото ѝ бе покрито с тънък слой блестяща влага. Изглеждаше прекалено бледа. Така бе изглеждала преди случката с езерото, а това беше преди по-малко от ден.
Огледах паркинга.
— Май тук няма да си намерим кола.
— Ами онази там?
Тя сочеше към черна „Хонда Акорд“ с четири врати, паркирана от отсрещната страна на улицата. На прозореца имаше червено-бяла табелка с думите „ПРОДАВА СЕ“.