Открихме ключовете под предната дясна седалка. Казах си, че не я крадем. Просто я взимахме за малко по-дълга пробна обиколка.
Успяхме да си пробием път през трафика и да се качим на Магистрала 101, след което поехме на север.
Обсъдихме дали да не тръгнем към вътрешността на страната по някоя от междущатските магистрали, но осъзнахме, че именно натам ще очакват да се насочим. 101-ва беше по-стара и по-бавна и се точеше от един крайбрежен град към друг по-лежерно. Ресторанти, туристически атракции и търговски центрове се редяха от двете страни на пътя, а в тях можеше да се смесваме с местните без никакви проблеми — така щяхме да „плуваме“ в по-голямо езеро.
Хобсън седеше безмълвно отзад с поглед, съсредоточен върху пътя, без да гледа нещо конкретно. В един момент взе да си мърмори нещо несвързано под носа. Не след дълго отново млъкна. Стела се опита да разговаря с него, но той не отговаряше, въпреки че от време на време я поглеждаше. Тя се предаде след около час, измъкна двата екземпляра на „Големите надежди“ и започна безцелно да прелиства страниците, като настояваше, че баща ми е оставил книгата с определена цел, и все повече се дразнеше, когато не откриваше нищо.
Непрекъснато оглеждах автомобилите покрай нас. Щом в огледалото за обратно виждане изникнеше бяла кола, се напрягах и нарочно намалявах скоростта. Отпусках се едва когато ни изпреварваха. Очите ми се плъзгаха по шофьора и въздъхвах с облекчение, когато откривах, че не е облечен в бяло.
Колкото повече часове изминаваха, толкова по-бледа ставаше Стела. Опитах се да изчисля колко време е минало от вчера, когато за пръв път започна да изпитва признаци на глад, до момента, когато отбихме край езерото. Шест или седем часа, ако си спомнях правилно. Като че ли този път състоянието ѝ се влошаваше с по-бавни темпове. Може би езерото ни бе спечелило малко повече време, но колко точно, никой не можеше да предположи. Със сигурност обаче се задаваше нещо лошо.
— Лампичката за бензина свети.
В колата бе станало толкова тихо, че гласът ѝ ме стресна.
— Знам.
Пътувахме вече над пет часа. Когато „заехме“ хондата, резервоарът ѝ бе пълен, но последните десетина километра карахме на изпарения.
— Наближаваме Манчестър. Може да спрем там.
— Джак, има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Нещо важно.
— Какво?
— Свързано е с моето състояние.
— Може да ми кажеш всичко, без да се притесняваш.
— Дори и аз не го разбирам напълно — започна тя. — Знам, че когато докосна нещо, отнемам живота от него, но това невинаги слага край на глада. Някои неща вършат по-добра работа от останалите.
— Разбирам. Рибата в езерото, дървото в Невада… царевицата… Помогнали са ти за кратко, но на теб ти трябва човек, трябва ти…
— Джак — прекъсна ме тя. — Не всеки човек върши работа. Това се опитвам да ти обясня. Някои са по-подходящи от други. Не разбирам каква точно е разликата, но някои хора ми печелят няколко месеца, други отлагат болестта за цяла година. Госпожа Оливър някак си знае кой ще свърши най-добра работа. Хората, които ми водеше, винаги слагаха край на глада за една пълна година.
— От 8 август до 8 август.
Тя кимна.
— И в къщата на Ками тя ти каза, че вече имала някой, „специално подбран като за теб“.
Стела кимна отново.
— Лошите хора — очевидно те са ключът към всичко. С тях нещата се получават най-добре. Може би вече е намерила някой.
От дясната ни страна изникна малка бензиностанция — „Манчестър Фил ен’ Гоу“. Отбих и спрях до една от колонките. Изгасих двигателя и се обърнах към Стела:
— Ще намерим решение, обещавам ти. Ще намерим начин.
Тя кимна отново, но в очите ѝ личеше съмнение, както и нарастваща тъга.
Ще я загубиш скоро. Така ти казва „сбогом“.
Мисълта изникна неканена в главата ми. Набързо я пропъдих.
Ще намерим начин.
Но дори и аз започвах да се съмнявам.
Три коли на паркинга — зелен форд, червен додж и бяла тойота. Шофьорът на тойотата беше тийнейджърка, облякла потниче с момчешката банда „Ен Синк“ върху розов бански — без съмнение избягала от училище, за да отиде на плаж.
— Трябва да купим нещо за ядене.
Подадох ѝ двайсетачка, тя я взе, без да каже и дума, излезе от колата и се запъти към бензиностанцията.
Стоях и чаках. Тъкмо бях решил да отида да проверя как е, когато най-сетне тя се върна с покупките — чипс, три сандвича, три бутилки вода и пътна карта. Изтърси на килимчето пред седалката всичко, с изключение на картата.
Изгледах захвърлената храна.