Погледнах в огледалото за обратно виждане. Празният поглед на Хобсън срещна моя.
— Какво мислиш по въпроса, Дюи?
Той облиза устни и се извърна към прозореца.
— Определено му се иска да отидем — каза Стела.
— Мда, определено. Може ли първо да си изям сандвича?
Тя ми подаде единия и протегна другия към Дюи. Той го пое като насън.
— Трябва да хапнеш нещо, Дюи. Ще ти е нужна сила, за да можеш да убиеш Ками.
— Добре.
Той свали опаковката и задъвка сандвича.
— Господи, колко е шантаво.
Запалих колата и се върнах на 101-ва в търсене на знаци, които да ни отведат до Магистрала 5.
Когато напуснахме Манчестър, Калифорния, се притеснявах за състоянието на Стела. Когато прекосихме щатската граница с Орегон малко след четири следобед, вече направо умирах от страх.
Кожата ѝ бе бяла като платно, а устните ѝ бяха обагрени в някакъв нездрав пурпурен оттенък. Косата ѝ бе подгизнала от пот и висеше на кичури покрай лицето ѝ. Беше успяла да подремне около два часа. Бях благодарен, понеже, преди да се унесе, бе направила всичко възможно да се престори, че нещата са наред, а аз правех всичко възможно да се съгласявам с нея.
Само дето нищо не беше наред.
Вчера, преди да спрем на езерото, тя почти бе изпаднала в делириум, докато спеше. Знаех, че много скоро отново ще се върне към това състояние. По едно време я попитах дали да не потърся ново езеро, а тя отвърна, че нямало да проработи втори път, просто да съм карал напред. После си спомних какво каза в Манчестър…
Трябва да се върнем отново на Магистрала 5. Страничните пътища ще ни отнемат твърде много време.
Нямах никаква идея какво искаше да каже. Дори ако по някакво чудо успеехме да открием баща ми, какво според нея щеше да направи той? Сериозно се съмнявах, че е киснал там двайсет години и е стискал в ръка някакво мистериозно чудодейно лекарство за момичето, което синът му ще доведе две десетилетия по-късно. Отивахме към едно голямо нищо. Отивахме за зелен хайвер.
Няма да лъжа. Обмислях да открия някого, когото би могла да вземе. Някой мизерник. Видях двама стопаджии преди Медфорд и намалих. Бог ми е свидетел, замалко да спра. Не спрях и два часа по-късно, когато започна да стене в съня си, се проклех за решението си. Всеки паркинг за камиони. Всяка зона за отдих. Намалявах, след което размислях. Знаех, че ако наистина го сторя, няма да има връщане назад. Официално щях да се превърна в хладнокръвен убиец. Убийството при самозащита беше едно, но да отнемеш живота на невинен — без значение колко гнусен или незначителен е той, — не е нещо, от което човек излиза неопетнен.
Не можех да я загубя.
Нямаше да я загубя.
Когато наближихме Юджийн, започнах да хвърлям погледи към Хобсън на задната седалка и към огнестрелната рана на рамото му. Част от мен се надяваше, че ще се отвори наново, ще се инфектира, ще ми даде причина… Но нямаше нищо подобно. Не че той изобщо осъзнаваше, че е ранен. Изкара цялото пътуване в пълно мълчание, изгубен в дебрите на собственото си съзнание. Не забелязах да е спал дори и минута.
Затова пък аз се изморявах все повече.
Най-накрая спрях на една изоставена панорамна отбивка близо до Лонгвю, Вашингтон, малко след полунощ. Паркирах най-отзад и изключих двигателя.
Имах намерение да подремна само половин час, за да събера сили.
Спах непробудно цели два часа.
И когато се събудих, Стела я нямаше.
Когато я видях да стои до металното заграждение, ме заля вълна от облекчение. Гледаше към дълбокия пролом, към водата, която бушуваше далеч долу, към най-високите дървета, които бях виждал. Не се обърна към мен, когато се приближих, но разбра, че съм до нея.
— Това долу е река Каулиц. Не е ли прекрасна? — изрече тихо.
— Ти си прекрасна.
Толкова бях щастлив да я видя будна. Бих се смутил, ако бях изрекъл подобни думи преди няколко години, но сега ми изглеждаха напълно в реда на нещата. Вътре в мен съществуваше огромна пустота, която се запълваше, когато тя бе до мен. Място в сърцето ми, което принадлежеше само на нея. Стая, в която само тя можеше да влезе.
Стела обви ръце около мен, аз също я прегърнах. Беше с дългите си черни ръкавици, онези, които ѝ стигаха до лактите, а върху тях бяха дългите ръкави на суичъра. Нито едно местенце от кожата ѝ не бе останало открито, а и дори да беше, не съм сигурен, че ми пукаше. Тя обаче внимаваше. Зад гърба си имаше дълги години практика. Топлината на ръцете ѝ, усещането от пръстите ѝ, заровени в косата ми, дъхът ѝ, който галеше врата ми… Толкова ми се искаше да я придърпам до мен и да я целуна. Знаех, че не мога, и това ме влудяваше. Знаех, че никога няма да мога, и това ме влудяваше още повече.