— Трябва да проверим и всички надгробни камъни, на които има дата 8 август — прекъснах го. — Само в случай че онзи, когото идва да посети, не носи същата фамилия като нея.
Дънк кимна към малката сграда до близкия паркинг:
— Там нямат ли списък или нещо подобно? Изглежда ми доста по-мъдро, отколкото да се размотаваме из чакалнята на Сатаната и да проверяваме имена. Не че родителите ти… ох, мамка му, неловка работа. Не може ли просто да отидем да поритаме топка или нещо от този род? Видях, че в „Карнеги Парк“ са се събрали няколко хлапета. И Джъстин беше там. Той ще ни позволи да играем.
— Ако не искаш, сам ще проверя.
Дънк въздъхна.
— Не, ако по този начин искаш да прекараш свободната си вечер, ще ти помогна. Въпреки че наистина би следвало да започнем от офиса.
— Вече пробвах. Преди няколко седмици. Нямат никакви сведения за хора с фамилия Нетълтън. Открих трима, починали на 8 август, и двама, родени на същата дата. Измъкнах от джоба си листче и го подадох на Дънк. — И петимата са в новата част на гробището — най-отдалечения край. Издирих ги вчера. Пейката е в най-старата част на това място, дори не е близо до тях. Човекът в офиса каза, че старите архиви, отпреди 1926 година, са изгорели при пожар, така че единственият начин да се провери е да се обикаля от гроб на гроб.
Дънк се почеса по главата.
— Колко гроба има тук според теб?
— 124 хиляди.
Той пребледня.
— Разбираш, че е невъзможно, нали? Даваш ли си сметка колко време ще отнеме? Сигурно хиляда години. Може би и повече. Може би доста повече.
— Не смятам, че ще се наложи да проверяваме всички. Онзи, когото посещава, трябва да е близо до тази скамейка. Започваме с гробовете до нея и продължаваме, докато открием каквото търсим.
През следващите три часа правихме именно това — обикаляхме от гроб на гроб, от редица на редица. Не открихме нищо.
8 август 1987 година
Единайсетгодишен
Запис в дневника 08/08/1987
Обект „Д“ е изнервен.
Аудио/Видеозапис:
— Има ли някой тук?
— Какво да правим? Трябва ли да му отговорим?
— Тц, ще миряса след няколко минутки. Просто не му обръщай внимание.
— Сънувах кофти сън. Може ли да светнем лампите?
— Трябва ли?
— Аз лично няма да го направя. Има си график. Не му обръщай внимание. Ти си на ход.
— Не мога да се съсредоточа, докато това хлапе бърбори там. Направо ми се смръзва кръвчицата.
— Така или иначе след два хода си мат.
— Не, не съм, не и след като ти взема… оф, мамка му. Голям съм идиот.
— Аха.
— Казваш се Карл, нали? Ако не можеш да светнеш лампите, може ли поне да си пововориш с мен, докато заспя отново, Карл?
— Мамка му! Откъде ми знае името?
— Успокои се.
— Да те шибам.
— Не искам да чувам името си, излязло от неговата уста. Нито сега, нито когато и да било.
— Не може да те нарани. Не и със закъснението в аудио-сигнала.
— Не може ли просто да го изключим? Да спрем звука?
— Тогава няма да записва. Ще пропуснем нещо важно и двамата с теб ще се наложи да си търсим нова работа.
— Щеше да си пръв на това копче, ако беше казало твоето име.
— Ами тогава да се надяваме, че ще се съсредоточи само върху теб.
— Изобщо излизал ли е от тази кутийка?
— Не и откакто аз съм тук.
— Кога започна? 1981-ва ли?
— Есента на 1980 година.
— Пълна лудост. Тази стаичка надали е повече от три на три метра.
— Има прозорец.
— От който се вижда какво? Паркингът ли?
— Чух, че в началото бил за малко навън, но не продължило много. И още веднъж преди две години. Хлапето има кофти нрав.
— Имаш ли деца, Карл? — пита Дейвид.
— Господи! Накарай го да млъкне!
— Искаш ли още една игра?
— Тц. Не мога да се съсредоточа.
— И своите деца ли игнорираш така, Карл? Наистина не бива да постъпваш така.
— Да ме шибат.
— Чух, че баща му е причинил това. Лицето му.
— И аз съм го чувал.
— Нещо се е прекършило в мозъка му тогава. Не е наред.
Карл се хили нервно.
— Нямаш си представа само колко не е наред. Ето защо го държат в тази кутийка.
— И въпреки всичко е само дете.
— Какво искаш да кажеш? Искаш ли да си поговориш с нето? Да го поразвеселиш?
— А, да бе…
Карл натиска бутона на микрофона.
— Искаш ли Уорън да ти прочете приказка за лека нощ?
Уорън перва ръката му. Карл пуска бутона.
— Какво те прихваща?! Защо му каза името ми?