— Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти го знаеш, нали?
— Моля те, не говори такива неща.
— Гладът скоро ще ме погълне и този път няма да има засищане. Силите ми ще отслабнат, няма да съм на себе си. Мислите ми ще изчезнат във водовъртеж от безсмислици и мънкане. Преживявала съм го толкова пъти. Ще бъде така, сякаш древен враг чука на вратата ти, неканен гост, който се хили през прозореца, когато откажеш да го пуснеш вътре.
— Може да използваш реката. Или тази гора.
— Няма да е достатъчно.
— Тогава ще намерим някого.
Ние вече сме го намерили. Хобсън, седнал търпеливо на задната седалка.
Не. Прогоних тази мисъл. Хобсън беше жертва, също като нас.
Повреден е.
Не.
— Казах ти, няма да го правя повече. Никога.
— Стела, не мога да те загубя.
— Ще се наложи.
— Ако хората в бяло ни открият отново… някой от тях. Или баща ми може да знае…
— Животът не е мой, за да го отнемам. Цялото ми съществуване е проява на егоизъм. Всички тези години постоянно ме убеждаваха, че върша правилното нещо, но дълбоко в сърцето си знаех, че не е истина. Но въпреки това правех, каквото ми казваха. Убивах за тях. Толкова много хора загинаха от моята ръка. Няма изкупление за греховете ми. Когато затворя очи, виждам лицата им. Чувам писъците им. Дори чудовищата — а много от тях бяха чудовища — не заслужават болката, която стоварих върху тях. Мисля, че ще приветствам смъртта и нейното мълчание. Всички те ще ме чакат от другата страна и аз ще трябва да отговарям пред тях, да се изправя пред тях, колкото и ужасяващо да звучи това, ако искам да постигна мир със съвестта си.
— Просто се инатиш, Стела. Ще намерим някой лош, някой, който си го заслужава… убиец, изнасилвач… някой, който не би се поколебал да убие нас или някой друг…
Стела сложи пръст върху устните ми.
— Няма да го правя повече, Джак. Не искам да говоря, не искам дори да мисля за това. — Тя се усмихна. Очите ѝ проблеснаха на лунната светлина. — Нека просто да се насладим, да изживеем този момент, времето заедно, колкото и да ни остава. Един миг може да се превърне в цяла вечност, ако му позволим.
Господи, колко е бледа.
— Обичам те, Стела Нетълтън — промълвих.
— И аз те обичам, Джон Едуард Тач. Моят Пип.
Придърпах я по-близо и я стиснах здраво в обятията си.
— Ще танцуваш ли с мен? — прошепна тя, заровила лице в рамото ми.
И затанцувахме.
Танцувахме на ръба на онази скала. Танцувахме под звуците на песента, която само ние чувахме.
Не бих могъл да кажа пет минути ли изминаха, или цял час; времето не съществуваше. Когато най-сетне тя прошепна, че трябва да вървим, успях само да кимна. Ако бях проговорил, щях да се разплача. Последвах я до колата, където тя се сви на седалката до моята с нейния екземпляр от „Големите надежди“.
Хобсън продължаваше да зяпа безизразно.
Оставихме река Каулиц зад нас.
Три часа и половина до Уидби.
Стела се унесе отново около час след като подминахме Лонгвю. Беше дръпнала седалката си назад, бе присвила колене към брадичката си. Тъмната ѝ коса почти закриваше лицето ѝ. Изглеждаше толкова малка, толкова уязвима. Не съм сигурен кога точно затрепери. Предполагам, че е било на около трийсет минути от целта ни, понеже я наблюдавах внимателно и не бях забелязал тремора дотогава.
Когато слънцето взе да се показва над хоризонта, съзрях тъмните петна от пот по дрехите ѝ. Смъкнах ръкава на ризата си, така че да покрие пръстите ми, и отметнах непокорните кичури сплъстена коса от лицето ѝ. Новородената слънчева светлина явно я дразнеше. Тя зарови лице в свивката на лакътя си и въздъхна тихо.
Слязохме от Магистрала 5 и потеглихме по 525 Север, който се преля в Скоростен път Мъкълтио, и следвахме знаците към Уидби и фериботния терминал Клинтън-Мъкълтио. Колите, напускащи острова тази понеделнишка сутрин, бяха адски много, но обратният поток бе доста рехав. Помислих си, че сигурно следобед е обратното, когато в Сиатъл приключваше работният ден.
Стигнахме до малка будка, където платихме таксата и учтива жена на петдесетина години ни каза да следваме автомобила пред нас, докато стигне втория ред, и да спрем отпред. Следващият ферибот щял да пристигне след по-малко от пет минути.