— Аз съм детектив Фогел от Полицейско управление — Питсбърг. Бих искала да говоря с някой от ръководството.
Момичето, двайсет и няколко годишно, с дълга руса коса и зелени очи, ѝ се усмихна. Носеше бяла блуза и бял блейзър. Въпреки че Фогел не можеше да каже със сигурност — бюрото пречеше да види, бе сигурна, че полата и обувките ѝ са в същия цвят.
— Имате ли уговорена среща?
— Аз съм от отдел „Убийства“. Нямам уговорка, но трябва да разговарям с някого по възможно най-бързия начин.
Момичето повдигна вежди:
— „Убийства“? Някой е бил убит ли?
— Не съм упълномощена да разкривам подробности. Провежда се разследване.
— Разбирам.
Рецепционистката се усмихна, вдигна телефона и набра някакъв номер с дългите си фини пръсти с лакирани в бяло нокти. Изрече няколко думи тихо в слушалката, заслуша се, сетне затвори.
— Моля, седнете, детектив Фогел. След минутка ще дойде човек, за да разговаря с вас. Кафето и сладките са на ваше разположение. Баклавата е просто прелестна.
— Благодаря.
Фогел отиде до зоната за посетители и седна на единия голям бял диван.
В средата на масата имаше кана с кафе и най-различни сладки, както и богат избор от различни на вкус сметани, захарчета и изкуствени подсладители. Фогел си наля чаша кафе и се намръщи, когато осъзна, че е леденостудено. Сладките, включително прословутата баклава, също изглеждаха така, сякаш са тук доста отдавна. По краищата на кифличките бе плъзнала плесен.
5.
Има моменти в живота, когато си мислиш, че знаеш какво ще последва. Мигове на предсказуемост, на еднаквост. Време, когато знаеш каква ще е следващата ти крачка, както и каква ще е последната, затова крачиш с увереност, знаейки, че нищо ужасно не те очаква в проточилите се пред теб сенки. Рискуваш смело, сякаш четеш последната страница на книга и винаги може да се върнеш в началото и да прочетеш всичко отново, сигурен, че знаеш как ще се развие сюжетът, но въпреки това се наслаждаваш на самото пътуване.
Прекарах предишните осемнайсет години от живота си, убеден, че родителите ми вече не са между живите. Посещавах гробовете им. Говорех с тях. Молех се за тях. Те бяха мъртви, завинаги част от миналото ми. Познавах лицата им от стари снимки и сънища, а гласовете им винаги ми се изплъзваха като водите на бурен планински поток. Примирих се със смъртта на родителите си много преди напълно да осъзная какво точно означава това. Когато останеш сирак на такава крехка възраст, това е нещо, което просто е. Ти не познаваш и не разбираш нищо друго. Леля Джо винаги ми бе казвала, че трябва да съм благодарен за факта, че съм бил толкова малък. И двамата ѝ родители починали, когато тя вече била възрастна, затова яркостта на спомените за тях продължаваше да я тормози всяка нощ.
Никога не ѝ бях казвал за моя сън. За моите лични призраци от миналото.
Сън, който, както вече знаех, изобщо не е бил сън, а откъслечни спомени на дете.
Ако ѝ бях разказал за съня си, дали щеше да ми признае, че баща ми е още жив?
Дали щеше да избухне в сълзи и да ми каже, че именно затова толкова го мрази? Понеже майка ми е мъртва, а той е жив? Че тя, лелята, която ме отгледа като свое собствено дете, през цялото време е била част от конспирация?
Би ли го нарекла „страхливец“? Би ли казала, че е избягал? Че със същия успех би могъл да е мъртъв?
Как ми се иска да можех да си поговоря с нея. Мразех я, защото бе скрила истината от мен, но в същото време я обичах, понеже ме бе защитила. Тези две неща в действителност бяха едно и също.
Чакълът по алеята хрущеше под гумите ни.
Стела държеше в ръка брошурата, която бяхме взели от туристическия център. Стискаше я толкова здраво, че я бе смачкала.
От лявата ни страна през високите кленове и елши, чиито клони лениво се поклащаха под утринния ветрец, надникна голяма стара къща. На късо колче пред нея имаше нарисуван на ръка надпис „Паркинг за гости“ и стрелка, сочеща наляво. Вдясно беше бараката за дърва, вътре бяха натрупани цепеници за поне три студени зими. Зад бараката се простираше градина, около която се издигаше ограда, достатъчно висока, за да пази дивите животни далеч. Тук-там се виждаха и плодни дръвчета — главно ябълки и круши.
Чакълената алея започваше от бетонния паркинг отпред, извиваше далеч навътре в имота и стигаше до друга къща, значително по-нова от първата, построена на малък хълм на ръба на скала, гледаща към водите на протока Пюджет трийсетина метра по-долу.
— Изумително е — каза Стела.
Около двора се издигаше боядисана в бяло дървена ограда. Целият имот сигурно беше към пет акра.