— Как би могъл да си позволи всичко това? Не може да сме на правилното място.
— Паркирай там — Стела посочи към местата за гости. Спрях до един кафяв шевролет пикап с натоварена отзад сенокосачка и изключих двигателя.
Вече помагах на Стела да излезе от колата, когато забелязах мъжа, който ни наблюдаваше от задната част на бараката за дърва с чувал за боклук в ръка. Бе положил длан върху ръкохватката на пистолет, прибран в кобур на дясното му бедро.
Беше висок горе-долу колкото мен, с кестенява коса, прошарена със сиви нишки, продължаващи и върху брадата му. Носеше джинси, синя риза с копчета на яката с навити ръкави и черни ботуши. Лицето му бе като изсечено и изглеждаше по-старо от него. Очите му, пронизващи като на лисица, се стрелкаха от Стела към мен и обратно. Носеше очила с черни рамки. Ръцете му бяха мръсни.
Не помръдваше.
Поне не отначало.
Когато най-накрая се приближи към нас, бе видимо разтревожен. Стискаше торбата за боклук още по-силно. Докато вървеше, дясната му ръка пусна ръкохватката на пистолета и заметна края на ризата върху него. Изгледа ни внимателно. Очите му се спряха по-продължително върху ръкавиците на Стела. Наведе се леко, за да огледа Дюи Хобсън, който все още седеше на задната седалка. После се извърна към нас с безизразно лице.
— Татко?
Една-едничка дума се отрони от устните ми — толкова тихо, че не бях сигурен дали някой, освен мен я чу.
Не съм сигурен какво точно очаквах да се случи. Може би мъжът да изтърве торбата и да се хвърли към мен? Сълзи може би. Прибързано обяснение на всички изминали години, накъсани думи, обхващащи две десетилетия заблуда, тайни и лъжи?
Господи, синко. Пораснал си и си станал мъж.
Липсваше ми, Татко. Всяка секунда.
Нищо такова не се случи.
— Трябва да влезем вътре — изрече той тихо, преди да се обърне и да закрачи бързо към къщата на хълма, преметнал торбата за боклук през рамо.
Двамата със Стела се спогледахме озадачено и го последвахме.
Беше оставил вратата леко открехната. Входната врата водеше към преддверие и широк коридор със стълбище от лявата страна и високи шкафове от дясната. Коридорът започваше от трапезария вляво и просторна кухня вдясно. Зад кухнята бе всекидневната, чийто под бе малко по-ниско от този на другите помещения, в която имаше масивна каменна камина и два кожени дивана, стол и канапе в същия стил. Прозорците на задната стена гледаха към просторен вътрешен двор и към сините води на протока Пюджет. По повърхността се виждаха малки корабчета, както и голям круизен кораб, отправил се на север, към Аляска.
Трябваше да помогна на Стела. Едва се държеше на крака. Ръката ѝ бе преметната през рамото ми. Беше се облегнала на мен и дишаше тежко и накъсано. От време на време потреперваше. През целия ден досега силите я напускаха и се връщаха без предупреждение. Преди по-малко от час, на фериботния терминал, бе получила прилив на енергия и изглеждаше достатъчно силна. Докато наближавахме къщата, дори виждах следи от момичето, което помнех през всички тези години. Започвах да осъзнавам, че нарочно се мъчи да изкара образа ѝ на бял свят, за да се надигне от сгъстяващата се мъгла на болестта, която я обгръщаше постепенно. И всяка поява на този образ си имаше цена, която скъсяваше все повече времетраенето на следващия период на нормалност.
Стела се топеше.
Беше различно от езерото отпреди два дни. Беше по-лошо.
Никой от нас не искаше да го признае, но беше факт.
Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти знаеш това, нали?
През плътната материя на дрехите ѝ усещах топлината, която се излъчваше от тялото ѝ. Отново имаше треска. Въведох я в къщата, сложих я да легне на един от кожените дивани и пъхнах кожена възглавница под главата ѝ.
Тя ми се усмихна и произнесе само с устни: „Моят Пип“.
Хобсън влезе след мен. Явно бе оставил колата без надзор. Пристъпи във фоайето и затвори вратата зад гърба си, след което застана неподвижно, без да обели и дума.
Зациклил, както каза Стела.
Баща ми бе седнал на масата в трапезарията. Беше разкъсал черната торба за боклук, бе изсипал съдържанието ѝ и ровеше из купища подвързани страници, папки, видеокасети и дневници.
Приближих се към него. Дори не ме погледна.
— Татко?
Единствената дума, която му бях казвал за двайсет години. Пренебрегната не един, а два пъти, тъй като той и сега не отговори, а продължи да рови из съдържанието на чувала.
На повечето от нещата бе изписано „Чартър“. Или като лого върху някои от документите, или надраскано на ръка върху други, или отпечатано върху папките (последното бе придружавано от „Секретно“, „Само за четене“ или „Само за вътрешно ползване“). Имаше и пачка фотографии. Взех ги, махнах ластичето, омотано около тях, и започнах да ги разглеждам. Около дузина. Познах лицата от годишника — Пърла Бейхам, Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Кийт Пикфорд, Джефри Далтън, Дюи Хобсън, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин, Ричард Нетълтън, Ема Такет. Снимките на родителите ми ги нямаше, но бях сигурен, че са били тук. Имаше дебела папка с името на Елфрида Лийч. Вътре в нея бе прикрепена с кламер древна фотография на бившата ми съседка и бивш педагогически съветник на майка ми и баща ми. Разгърнах папката и открих десетки фишове за заплата. Сумите бяха внушителни и бяха изплащани на Лийч от „Чартър“. Най-ранният беше от 4 февруари 1974 година, а на последния имаше печат „август 1980 година“. Имаше и записки и написани на ръка бележки, в които се споменаваха същите имена — имената на студентите от Държавния университет в Пенсилвания.