Открих папка с моето име и снимка. И една за Стела. Фотографиите бяха стари — и аз, и тя бяхме на 3-4 годинки. В моята папка имаше десетки други снимки и поне стотина листа — някои написани на ръка, други на пишеща машина. Един от най-старите отгоре на купчината бе само няколко месеца след като се бях родил. Написана на ръка бележка гласеше:
Седем килограма и триста седемдесет и един грама. Обръща се от гръб по корем без чужда помощ. Никнат му зъби. Осъзнава какво се случва около него. Без външни белези. Без наличие на нещо паранормално.
Тикнах въпросния лист пред лицето на баща ми:
— Какво, по дяволите, е всичко това?!
Той хвърли поглед към бележката. Все още четеше, когато и двамата дочухме силно ръмжене откъм алеята. През големия прозорец видях как отпред спира черен „Понтиак GTO“.
Баща ми изтърва листа, измъкна пистолета си и се затича към входната врата.
Джефри Далтън, мъжът, когото бях виждал само на снимка, излезе от колата и извади оръжието си още преди баща ми да отвори входната врата.
И ни атакува.
Не се затича — вървеше с бърза, делова крачка. Вдигна пистолета в движение.
Не знам кой стреля пръв.
Куршумът улучи касата на вратата на сантиметри от главата ми. Разлетяха се трески. Скрих се светкавично вътре.
Чух как пистолетът на баща ми отвърна — три, може би четири бързи изстрела един след друг. Между тях дочувах гърмежите отвън. Четири. Половин дузина. Повече. Тялото на баща ми рязко се отметна назад. Гърбът на ризата му експлодира на две места — едното до лявото му рамо, другото край стомаха му. Куршумите минаха през него и се забиха в стената зад стълбите. Той се свлече назад, след което се строполи на плочките в преддверието. Под него започна да се образува локва кръв.
Крещях. Не помня кога бях почнал, но определено пищях. Долазих до него на четири крака и притиснах длани към раните му. Кръвта се лееше през пръстите ми и обагряше ризата му в алено. Тялото му се разтресе конвулсивно. Той вдигна ужасените си очи към мен. Когато се закашля, облак червени пръски изпълниха въздуха.
Далтън влезе и изрита пистолета по-далеч от ръката на баща ми.
— Застреля татко ми, проклет звяр!
Той се взря във вътрешността на къщата и прехвърли пистолета от лявата в дясната си ръка.
— Това не е баща ти.
Мъжът на пода отново се закашля, този път по-слабо.
Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Опитвах се да осмисля онова, което каза, онова, което се случи току-що.
Стела.
Изведнъж спря да ме интересува кой е човекът на пода. Бях сигурен в едно: той умираше и нищо не можеше да се направи по въпроса. Не знаех с колко време разполагам.
Изправих се, хванах мъжа под мишниците и го задърпах към всекидневната.
— Помогни ми! — извиках на Далтън.
Той се обърна. Пистолетът все още бе в ръката му. Оглеждаше внимателно двора.
— Помогни ми, дявол да те вземе!
Далтън прибра оръжието си в кобура и хвана мъжа за краката. С общи усилия го замъкнахме във всекидневната, до дивана, на който спеше Стела. Оставихме го на пода и се наведохме над нея.
Той бе спрял да кашля, но все още дишаше.
— Стела! Събуди се! — изкрещях.
Тя не отговори. Дишаше, но бе леденостудена.
С края на ризата си, за да предпазя пръстите си, смъкнах ръкавицата от дясната ѝ ръка и я захвърлих настрани. Внимателно насочих дланта ѝ към врата на умиращия.
Стела се събуди, все още замаяна, опита да осъзнае какво става, сетне понечи да се отдръпне.