Поклатих глава и тръгнах към вратата:
— Тръгвам да търся.
— Всички ще търсим — каза Проповедника. — Така ще стане по-бързо. Ками, ти огледай тук. Аз се заемам с къщата за гости. Джак, за теб остават допълнителните постройки.
Открих баща си овързан в дъното на бараката за дърва.
Не беше мъртъв.
Още не.
10.
Фогел последва мъжа с белия костюм по дълъг коридор — бели стени, бял таван, бял мраморен под. Всичко наоколо бе толкова бяло, че очите я заболяха. Минаха покрай три врати (до една затворени и до една бели), преди мъжът да я подкани да влезе през единствената отворена, разположена вляво.
— Моля, седнете. Искате ли чаша кафе или нещо за хапване? — изрече мъжът, докато затваряше вратата зад тях.
Офисът също беше бял.
Таван. Стени. Без прозорци.
Единственият цвят в помещението идваше от една рамкирана фотография на бюрото — млад мъж със синя тога, който сочи дипломата си.
Мъжът в бяло се усмихна, когато забеляза, че тя се вгледа снимката:
— Това е синът ми Уилям. Дипломира се в Държавния университет в Пенсилвания миналия месец, и с гордост мога да заявя, че ще се присъедини към нас, към семейството на „Чартър“, другата седмица. Завърши първи по успех. Доста е амбициозен.
Той посочи към един от двата празни стола пред бялото бюро:
— Моля, седнете. — Заобиколи бюрото и се разположи в тапициран с бял плюш стол. — Казвам се Робърт Трюдо. Как бих могъл да ви помогна?
Имаше нещо странно в очите му. Посрещаше погледа ѝ, но вместо да гледа нея, гледаше през нея. Все едно се бе фокусирал върху някакъв далечен обект зад нея в стаята.
Фогел се обърна и огледа стената. Бял шкаф и една от онези бели картини, закачена над него, нищо друго. Извърна се отново към мъжа:
— Г-н Трюдо, с какво точно се занимавате тук?
— Робърт, моля ви.
— Робърт. С какво точно се занимавате тук? — повтори тя.
— Фармацевтични изследвания.
— Може ли да бъдете малко по-конкретен?
— Не.
— Защо?
Той махна с ръка:
— Много от договорите ни са свързани с правителството. Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме онова, което вършим тук.
— Откъде знаете?
Трюдо се засмя:
— Знам.
На бюрото му имаше бял „Макбук“. Той хвърли поглед към екрана, натисна няколко клавиша и отново насочи вниманието си към нея. Усмивката на лицето му изглеждаше като нарисувана.
— Госпожица Туми каза, че сте тук, за да разследвате убийство. Може ли да бъдете малко по-конкретна?
— Убийства, не убийство.
Мъжът се наведе напред:
— Наистина ли? Кои са жертвите?
— Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме кои са жертвите — отвърна Фогел.
— Жалко. Обичам загадките.
Иззад бюрото се донесе приглушено звънене. Усмивката на Трюдо се стопи и за момент изглеждаше озадачен. Отвори горното ляво чекмедже на бюрото си и извади нокия като онази, която Стак ѝ бе дал.
— Моля да ме извините. Трябва да отговоря на това обаждане.
Той натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си.
Фогел наостри уши, за да чуе говорещия отсреща, но не можа да различи нито една дума.
Трюдо кимна няколко пъти, после каза: „Прекрасни новини“, и затвори. Остави нокията на бюрото и взе слушалката на стационарния телефон пред него. Вдигна пръст:
— Извинете ме. Ще отнеме само минутка.
Набра някакъв номер. Докато чакаше да вдигнат, взе една бяла химикалка и започна да я върти между пръстите си. Усмивката все още бе гипсирана върху лицето му. Когато някой прие обаждането, Трюдо не се представи, не поздрави, само каза:
— Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.
Той завъртя химикалката още по-бързо, докато слушаше.
— Разбира се — отвърна на невидимия си събеседник. — Може би, след като приключа с тази среща.
Фогел се зачуди какъв цвят ли е мастилото в химикалката. Всеки цвят тук би изглеждал като богохулство. Не можа да определи дали гласът от другата страна на обаждането е мъжки, или женски.
— Детектив от полицията. От отдел „Убийства“, не е шега работа — продължи Трюдо. Химикалката набираше скорост. — Разбирам ви напълно. Настина сте прекрасен мъж.
Трюдо постави слушалката върху апарата, пъхна края химикалката в ухото си и удари с длан другия край с достатъчно сила, за да я прекара през ушния си канал, вътрешното ухо и вестибуларния нерв и накрая да стигне до мозъка му. Свлече се в стола. Усмивката не изчезна от лицето му.