11.
Баща ми бе зверски пребит. И двете му очи бяха посинени и подпухнали, лявото бе напълно затворено. На челото му имаше доста неприятна разкъсна рана. Главата му бе клюмнала на една страна. Ръцете и краката му бяха овързани с оранжеви кабели от промишлени електрически удължители.
Изкрещях на Проповедника да дойде.
Издърпах мръсния парцал, смърдящ на бензин, натикан в устата на баща ми.
Беше на ръба на припадъка и дори не осъзна, че съм до него. Когато ме видя, сигурно си помисли, че съм някаква халюцинация, понеже само се изкашля, полуздравото му око се затвори и той започна да се унася.
Секунда по-късно въпросното око се отвори рязко и се втренчи в мен.
— Джак?
— Всичко ще е наред.
Подадох се през вратата:
— Проповедник! Ками! Насам!
И тогава телефонът в ъгъла зазвъня.
12.
Детектив Джой Фогел бе виждала какво ли не по време на работата си в полицията, но никога не бе ставала свидетел как някой отнема собствения си живот.
Сграбчи ръба на стола, в който седеше. Пръстите ѝ се впиха в металната рамка като клещи. Мускулите ѝ се напрегнаха и стиснаха с цялата сила, на която бяха способни. Искаше ѝ се да изкрещи, но единственият звук, който се откъсна от устните ѝ, бе самотно ахване.
Празният поглед на Робърт Трюдо продължаваше да е впит в нея.
Фогел не помръдваше.
Времето минаваше неусетно. Ако някой я бе попитал дали са изтекли десет секунди, или десет минути, нямаше да може да му отговори.
Седеше, без да помръдва.
Когато най-накрая се раздвижи, беше заради едно от последните неща, които каза Трюдо. Изречение, от което сърцето ѝ да подскочи.
Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.
Фогел се изправи и заобиколи бюрото.
Нокията лежеше до безжизнената ръка на Трюдо.
Фогел взе телефона, превъртя списъка с обаждания до последното входящо повикване и натисна бутона за повторно избиране.
На третото позвъняване някой вдигна.
— Ало?
— Кой е на телефона? — попита Фогел.
— А вие коя сте?
— Детектив Фогел от отдел „Убийства“ на Полицейско управление — Питсбърг. Представете се.
Мъжки глас. Познат глас.
— Фогел? Как… откъде имате този номер?
— Кой сте вие?
И тогава се сети.
Разпозна гласа.
— Джак?
— Не разбирам.
— Нито… нито пък аз.
— Къде сте? Как ме открихте?
— „Чартър Фармасютикълс“. Натиснах „повторно избиране“ на телефона му и очевидно съм звъннала на теб. Мамка му, мъртъв е.
— Задръжте малко, детектив. Кой е мъртъв?
— Мъжът с белия костюм.
Джак замълча за секунда.
— Детектив Фогел, добре ли сте? Звучите, сякаш сте в шок.
— Той се самоуби.
— Кой?
— Аз… нямам представа къде си, Джак, но трябва да се махнеш оттам възможно най-бързо. Каза, че идват за вас. За теб, за малката Нетълтън, за възрастните. Господи, той се самоуби… Някой там, където сте вие, се обади тук, в „Чартър“. Каза, че идват към вас. Къде… къде сте…
Фогел не беше от ревливите. Не можеше да си спомни кога за последно е проронвала сълза. Но точно в този момент сълзите рукнаха и замъглиха зрението ѝ. Емоциите, натрупали се заради станалото току-що, изригнаха от нея като експлозия.
Нокията избипка.
Батерията бе паднала.
Обаждането прекъсна.
13.
Проповедника влезе тъкмо когато затворих телефона. Лицето му почервеня:
— На кого се обади?
— На никого. А ти?
Той прекоси бараката и изтръгна телефонния кабел от стената.
— С кого говори?
Поклатих глава и коленичих отново до баща ми.
— Нямаме време да се разправяме. Те са на път. Помогни ми да го развържем.
Искаше му се да спори с мен, по очите му личеше, но си замълча. Вместо това започна да се мъчи с възлите. Виждах пистолета му, който се люлееше насам-натам в кобура. Ако посегнеше да го извади, нямаше как да се защитя.
Внимателно хванах главата на баща ми и нежно извърнах лицето му към мен:
— Можеш ли да се изправиш?
Той кимна немощно. Съзнанието му постепенно започваше да се избистря. Помогнахме му да стане на крака. Той се прокашля и изплю кървава храчка. Преметнах ръката му през рамото си:
— Хайде да те заведем до къщата.
Вътре открихме Ками, която преравяше кухненските шкафчета. Половината от чекмеджетата също бяха отворени. Дъщеря ѝ (казваше се Дарби, както научих) седеше на един стол пред кухненския остров и наблюдаваше действията на майка си.