— Но е имал време да скрие събърбана си в гаража — отбелязах аз.
— Може и да съм изпаднал в безсъзнание за минута-две, нямам представа.
Ками приключи с бинтоването и помогна на баща ми да си облече чиста риза, която бях намерил сред прането в мокрото помещение до кухнята.
— Който и да се е обадил, няма значение. Важното е, че вече знаят, че сме тук. Трябва да се омитаме. Веднага. Дори да имат техни хора в околностите, пак ще им отнеме известно време, докато се организират и се довлекат тук.
И тогава телефонът иззвъня отново.
— Никой да не го пипа! — отсече Проповедника.
Резкият звън на половин дузина деривати изпълни къщата. Едно позвъняване. Две позвънявания. Три позвънявания.
— Трябва да вдигнем — каза баща ми. — Сложил съм хора да наблюдават и двата края на острова. Може да е някой от тях.
— Но може и да е хлапето Пикфорд — изтъкна Ками.
— Може и детектив Фогел да се обажда отново — предположих аз. — Може пък да е в състояние да ни помогне. Може да разполага с допълнителна информация.
Четири позвънявания.
Пет.
Проповедника потърка брадичката си и кимна към баща ми:
— Който и да се обажда, ще очаква ти да вдигнеш. Отговори. — Ръката му се спусна към пистолета. — Ако е хлапето Пикфорд…
Баща ми разбра. Ако беше Дейвид Пикфорд, ако го инструктираше да направи нещо, да нарани по някакъв начин нас, останалите, Проповедника щеше да му попречи с всички възможни средства.
Седем позвънявания.
Помогнах на баща ми да се изправи. Той се приближи с несигурна крачка към телефонния апарат в кухнята. Когато вдигна слушалката, я задържа на няколко сантиметра от ухото си, сякаш щеше да му помогне да се справи с думите на Пикфорд.
— Нощувка и закуска „СДР“, мога ли да ви помогна?
Гласът от другия край бе достатъчно силен, за да чуем всички думите му:
— Току-що направих резервации за дванайсет души тук, на северния край. Идват по моста с четири… поправка, с шест вана. Ще са при вас след около час.
Дочу се изщракване.
Баща ми окачи слушалката на мястото ѝ.
— Беше Лойд. Притежава малко местенце от тази страна на Дисепшън Пас. Забелязал ги е, когато прекосяват моста. Ако няма опасности по пътя, които да ги забавят, дотам са петдесет и осем минути с кола.
Проповедника не се поколеба и за секунда. Подбра Дарби от пода, сграбчи ръката на Ками и тръгна към вратата.
— Ще вземем ферибота. Можем да стигнем за наполовина по-кратко време. Може да дойдете с нас, ако искате. Като стигнем на континента, ще се прегрупираме. Разделяме се, сетне се срещаме след седмица в туристическия център в Крейтър Лейк, Орегон.
— Лоша идея — възрази баща ми. — Следващият ферибот е по обед. Бас ловя, че ще са там. А дори и да не са, можеш да бъдеш сигурен, че ще са на континента и ще чакат да се качат на следващия. Вероятно наблюдават всеки автомобил, който напуска Уидби. А ти доста се набиваш на очи с този понтиак.
— Стигнем ли до континента, имаме шанс да им избягаме — каза Ками. — Или може да се качим на други коли и да се опитаме да им се изплъзнем. Не може да ги чакаме да дойдат.
— Защо не? Мястото е добро в стратегически и защитен план. Защо мислиш, че съм се установил тук? — Той посочи към водата. — Имаме отвесна скала зад нас със само едни стълби нагоре и надолу, шестнайсет хиляди квадратни метра открито пространство между къщата и единствения път, по който може да се стигне дотук. Не могат да се доближат до нас. Няма да им позволим. — Баща ми прекоси стаята и отвори три кухненски шкафчета. Вместо чинии, тенджери и тигани пред нас се разкри истински арсенал. Десетки оръжия, прясно смазани, лъскави. Пистолети, пушки помпи, автомати. M-16 или AK-47, нямах представа.
— Спрях да бягам преди двайсет години. Няма да започна отново точно днес. Трябва да сложим край на всичко.
Ками изглеждаше отчаяна:
— Искат ни мъртви, Еди.
— Може и така да е. Но три от децата са тук, с нас. Няма да рискуват да застрашат живота им по какъвто и да било начин. Искат ги живи.
— Защо? — намесих се аз.
В стаята се възцари мълчание. Всички се обърнаха към мен.
— Защо искат да избият вас, но не и нас? И защо ни преследват?
Баща ми изглеждаше озадачен, все едно бе очаквал да знам всичко. Погледна към Проповедника и Ками. И двамата мълчаха.
— Наистина ли не знаеш? Леля ти не ти ли каза? Или педагогическият съветник — Елфрида Лийч… не ти ли даде писмата ми? Писах ти през всички тези години.
— Никога не съм получавал писмо от теб. Единственото, което ми даде, беше това.