Извърна глава и се огледа. Когато зрението му се избистри, откри, че гледа към плота на масичката за карти в свободната спалня в дома си. Когато съумя да надигне очи, срещна погледа на Фаустино Брайър. Бившият му партньор седеше на стола срещу него, облечен със сив омачкан костюм, бяла официална риза и вратовръзка на сини райета — дрехи, с които Стак го бе виждал над две дузини пъти.
— Брайър?
Думата се изтръгна с усилие от гърлото му и успя да излезе през устните му, пресъхнали като шкурка.
Фаустино Брайър взе чаша вода и я поднесе към устата му.
— Пийни си. Беше в безсъзнание известно време.
Стак отпи, примлясквайки.
Брайър отдръпна чашата:
— Не толкова бързо. Нали искаш да остане долу, а не да се върне обратно?
Стак кимна.
Брайър му даде да пийне още малко.
Когато чашата се изпразни, Брайър я остави на масата. Върху устните му танцуваше усмивка.
Стак се взира в него безмълвно поне минута, сетне промълви:
— Ти си мъртъв.
Брайър се ухили. Облегна се назад, както винаги — предните крака на стола във въздуха, задните внимателно пазят равновесие. Стак все му разправяше, че един ден ще уцели стол, който ще се счупи под тежестта му, и че ще изглежда като пълен глупак, когато се приземи по задник на земята. Брайър обаче продължаваше да сяда така.
— Мъртъв ли съм?
Стак не можеш да помръдне краката си. Бяха неподвижни. Дори мърдането на главата му се удаваше с труд. Не чувстваше болка обаче, и това беше добре. Беше направо прекрасно.
Брайър се наведе напред:
— Няма да те лъжа, друже. Сърцето ти. Някоя друга бира в повече, хора, търчащи из дома ти, онзи твой лудешки галоп по стълбите… даде си малко повечко зор, отколкото трябва, и бушонът ти изгърмя. Знаеше, че така ще стане, нали? Малко са нещата, които могат да издържат след осемдесет и две години тормоз и злоупотреби. Често казано, дори съм изненадан, че тялото ти успя да навърти толкова километраж. Единствените неща, които те вардеха да не се разпаднеш, бяха бирата, храната за вкъщи от Дени и сушеното говеждо.
— Е, бирата не чак толкова. Не и към края.
— Достатъчно бе.
— Кога?
— Кога умря ли? Преди ден и половина — отвърна Брайър.
Стак огледа незаетата спалня, стените, покрити с веществени доказателства, събирани прилежно в продължение на двайсет години, кашоните по пода, мръсните прозорци и дебелия слой прах по ъглите.
— И това ли е всичко? Без бяла светлина? Без седефени порти? И старият ми партньор за придружител? Затова ли си тук? За да ме отведеш до отвъдното?
Брайър поклати глава:
— Тук съм, за да чуя за случая.
— Защо? Знаеш го наизуст.
— Искам да го чуя от теб като за последно. — Той махна с ръка. — Нали знаеш — добрите стари времена, това-онова…
Стак облиза устните си. Все още бяха пресъхнали. Очите му се спряха към чашата върху масата. Беше я пресушил преди минути, но вече отново бе пълна.
— Готин номер.
— Искаш ли още?
Стак кимна.
Брайър вдигна чашата и я поднесе към устата му. Когато водата свърши, я върна обратно.
— По-добре ли се чувстваш?
Стак кимна.
— Откъде да започна?
— Откъдето искаш.
— От момента на смъртта ти например?
— Кога точно се случи?
— Не помниш ли?
— Не точно.
Стак му разказа. Обясни му как е преследвал мъжа с черния понтиак до къщата на Милбърн Роуд № 62, докато Фогел е била по петите на онова хлапе Тач. Как някой го е гръмнал в главата.
— Експертите по балистика потвърдиха, че калибърът е бил 45. Изстрелът е дошъл от „Зиг-Зауер Р220“. Откриха пистолета. Някой го бе захвърлил в храстите. Нямаше отпечатъци.
— Но вярваш, че е бил човекът с черното GTO?
Стак сви рамене:
— Вероятно. Въпреки че откриха следи от гуми на шевролет между твоята кола и понтиака. Може би съвсем различни хора. Може и те да са били. Няма как да бъдем сигурни без повече информация.
Брайър отвори един от кашоните на пода до масата — онзи за къщата в Дормонт. Извади отвътре писмото на Ричард Нетълтън.
— Писано е от бащата на момичето, нали така?
— Аха. Беше у онова момче Тач, спомняш ли си? Ти ми даде копие.
Брайър се замисли.
— Нещата са ми малко мътни. — Той пусна писмото обратно в кашона. — Разкажи ми за хлапето Тач. Къде е сега?
— Знам ли. Фогел му изгуби дирите в Невада. Опитва се отново да го открие. Знаем обаче със сигурност, че е с момичето.
— Накъде мислиш, че са се запътили?
— Не мога да ти отговоря. — Стак огледа стаята. — Кои бяха тези хора с белите ванове? Какво направиха, след като…