Качихме се по едно стълбище на втория етаж, след което поехме по платформа, над която имаше табела с надпис „СПАЛНИ ПОМЕЩЕНИЯ“.
Ръката на Стела бе преметната през рамото ми. Въпреки че не се бе събудила напълно, можеше да върви сама, без да се налага да я нося. Независимо от това дългата разходка бе изморителна, затова, когато влязохме в някаква голяма стая с редици двуетажни легла, долепени до стените, въздъхнах с облекчение. Стела не бе обелила и дума вече повече от ден. Дишането ѝ бе плашещо затруднено и от всяка пора на тялото ѝ се лееше пот. Настаних я на едно от леглата в дъното и тя се сви на кълбо с лице към стената.
Проповедника накара Хобсън да седне на един от столовете. Все още бе с превръзка на очите и не помръдваше.
Ками помогна на Дарби да се настани на едно от останалите легла. Очите на малкото момиче бяха полузатворени. От доста време насам се мъчеше да не заспи. Унесе се още в мига, в който главата ѝ се отпусна върху възглавницата. Баща ми се стовари върху един от другите кревати. Белезите по лицето му бяха станали тъмнолилави. Той изпъшка и се завъртя на една страна, за да щади счупените си ребра.
— Ела с мен — каза Адела. — Ще те заведа при него.
Когато Проповедника понечи да ни последва, тя спря на прага, без да се обръща:
— Само Тач.
— Дума да не става! — Отсече Проповедника. — Все още не съм сигурен, че изобщо трябва да останем.
Ками ме погледна:
— Вземи го с теб. Втори чифт очи няма да ти навреди.
Адела тръгна по коридора:
— Добре де, все тая. Само побързайте.
Преди десет дни, когато се видях с Дънк тук, останах с впечатлението, че той и хората му просто са заели мястото за ден — разпънали са лагера в онази първа сграда и са се омели скоро след като си тръгнах. Сега, докато вървяхме с Адела навътре из стоманолеярната, осъзнах, че въобще не е така. Дънк бе превърнал мястото в свой офис и щабквартира. Ръководеше бизнеса си оттук. И го ръководеше с помощта на малка армия.
Всички бяха въоръжени.
По-голямата част от хората имаха повече от един пистолет.
Помислих си за онова, което Брайър и детектив Хортън ми бяха казали преди години в болницата. Нямаха и представа колко мащабно се бе разраснала организацията на Дънк.
Не забелязах наркотици. Нито някой, който да се дрогира. Доколкото познавах Дънк (или поне доколкото познавах някогашния Дънк), беше достатъчно умен, за да държи тази гадост далеч от мястото, където работи. Предполагах, че си играе на „тука има, тука нема“ и мести стоката из града по-бързо, отколкото ченгетата успяват да я проследят. Честно казано, не ми пукаше. Единствената ми грижа бе да опазя Стела жива.
Навсякъде, откъдето минехме, хората ни зяпаха, а когато погледите ни се срещаха, извръщаха очи и си шепнеха.
Адела ни заведе в бившата офис сграда на „Пещта на Кери“ — десетки кабинети, по-голямата част от които изоставени. Дънк беше в най-просторния — последната врата вляво. Когато Адела ни въведе вътре, го заварихме прав в далечния ъгъл, с притиснат до ухото мобилен телефон, прехвърлил по-голямата част от тежестта си върху бастуна и отправил поглед навън през мръсните прозорци.
Той се обърна и тръгна към нас, като се опираше на бастуна. Когато приключи с разговора, затвори и ми подаде телефона:
— Ще го подържиш ли малко? Понеже съм сакат, понякога не ми стигат ръцете.
Поех апарата.
Дънк вдигна бастуна си и заби сребърната дръжка в стомаха на Проповедника. Той се преви и юмрукът на Дънк се стрелна напред и срещна носа му. Чух как костта изхрущя, докато Проповедника залиташе назад.
— Счупи ми носа през 1992 година, арогантно копеле. Чаках шест години, за да ти го върна.
Двама от хората на Дънк изскочиха от коридора и сграбчиха ръцете на Проповедника, преди да отвърне на удара. Застанаха от двете му страни, докато Дънк вадеше бяла кърпичка от джоба си и му я подаваше:
— Сега сме квит!
Проповедника кимна, освободи се от хватката на двамата, взе кърпичката и я притисна към носа си.
— Квит сме — измърмори, килнал глава назад, за да спре кръвта.
Поклатих глава. Нямахме време за подобни мачовщини.