— Скоро ще са тук. Готов ли си?
Дънк се подпря на бастуна и се приближи към прозореца.
— Не си достатъчно внимателен, Тач. Вече са тук. И, да, готови сме.
— Какво? — възкликна Проповедника.
Дънк посочи на запад:
— Погледни до дърветата. Два бели вана, паркирани на Уитакър. Първият пристигна десет минути след вас. Вторият — преди малко.
— Невъзможно е да са ни проследили. Казвал ли си на някого, че идваме?
Дънк поклати глава:
— Само на Рийд, Буцата и Адела, а те не говорят с никого, освен с мен. Явно обаче се е разчуло. Няма какво да направим по въпроса.
— Някой ги е предупредил — каза Проповедника. Сетих се за телефонното обаждане до Фогел от къщата на баща ми в Уидби.
Двамата мъже се спряха на прага. Когато се извърнах към тях, те продължиха по коридора.
— Защо всички постоянно ме зяпат?
— Клюки — отвърна Дънк. — Всички чуха за шоуто, което си спретнахте с Рийд предния път. Предполагам, че се надяват на бис.
Проповедника се намръщи.
— За какво става въпрос?
Дънк ме плесна по гърба:
— На моето момче тук му излезе късметът в една откачена игра на руска рулетка. Не ти ли е разказвал?
Очите на Проповедника се присвиха.
— Не, не е.
— Е, ами какво да ти кажа — на твое място не бих се закачал с него — отвърна Дънк. — Младежът отблъсква неприятностите както Супермен — куршумите.
Проповедника, който продължаваше да стиска носа си с кърпичката, смени темата:
— Как стои въпросът със защитата на това място?
Дънк се приближи към прозореца:
— Разполагам със сто и шест души тук. Всички въоръжени. Също и съгледвачи в града. Ако някой се опита да припари насам в бяло превозно средство, ще бъде посрещнат от дузина оръжия. Едно шосе за насам, едно шосе за излизане, река Мононгахела ни пази гърба, а около нас навсякъде са открити пространства. Виждаш ли онази редица дървета? Разположил съм там хора, които наблюдават всеки сантиметър. Има два жп коловоза и едно дълбоко дере между дърветата и територията на стоманолеярната. Няма начин да стигнат дотук с автомобили, а ако по някакво чудо се доберат пеша, ще са твърде бавни и ще успеем да ги изловим, преди дори да приближат до която и да е сграда. Всички тези хълмове наоколо, изоставените машинарии тук — мястото е пълно с укрития и съм разположил хора във всяко. Подсигурил съм периметъра. Ще трябва да се спуснат с парашути, за да имат някакъв шанс. Ако все пак по чудо успеят да минат през външната ни линия на защита, ще се оттеглим в стоманолеярната. Шибаното нещо е цял лабиринт, а моите хора са тренирали тук с години. Ще ги изколим като добитък.
— Колко време имаме, след като започне престрелката, докато се довлекат ченгетата? — попита Проповедника.
Дънк се засмя:
— Че кои според теб са съгледвачите ми в града? Нашите униформени приятелчета, разбира се. Няма нужда да се тревожиш за тях. А и ние сме прекалено отдалечени от цивилизацията. Направихме си стрелбище преди две години и още никой не е докладвал на полицията за изстрели. Звукът не се разнася чак толкова далеч. Ако цялото нещо прерасне в Трета световна война, никой няма да дойде да ни помага и никой няма да дойде да ни пречи. Напълно сами сме.
— Да се надяваме, че няма да се стига дотам — казах тихо аз.
Нещо в очите на Дънк ми подсказа, че всъщност се надява да се случи именно това. Той прекоси стаята и спря пред един дървен сандък:
— Имам и План „Б“, относно онзи Дейвид, за когото спомена.
Той повдигна капака и ми подаде чифт слушалки, които покриват цялото ухо.
— Сдобих се с цял камион от тези сладурчета през януари. Бяха на път от фабриката в Масачузетс към изложението на потребителска електроника във Вегас. Няма да се появят на пазара поне още година, затова си ги пазя.
— „Тих комфорт“ на „Боуз“? — попитах аз, след като прочетох надписа на кутията.
— Шумопотискащи слушалки — отвърна Дънк. — Слагаш ги, натискаш копчето и те блокират целия шум наоколо. Пикфорд може да крещи, докато си съдере задника от зор, и пак няма да чуеш нищо. — Той извади една радиостанция „Моторола“ от джоба си и включи висящия от слушалките кабел към нея. — Комуникираме си ето с тези нещица. Останалият шум ще бъде заглушен. Ще се чуваме един друг, но няма да доловим нищо, излязло от устата на Дейвид.
Когато се обадих на Дънк от къщата на баща ми в Уидби, бях сложил съвестта си на пауза. Дори по-скоро я бях заключил в някаква студена стая дълбоко в най-отдалечените кътчета на мозъка си. Знаех си, че е замесен в ужасни неща и като го помоля за помощ, ще се озова право в средата на въпросните. Когато каза, че се е „сдобил“ със слушалките, и за миг не си въобразих, че е платил за тях, и се насилих да не мисля за шофьора на онзи камион и какво се е случило с него. Със сигурност не можех да мисля за Герди. Нито за останалите от „Закусвалнята на Крендал“. Когато подобна мисъл изникнеше в съзнанието ми, се мъчех да мисля за Стела, за хората с мен, за онези, които трябваше да опазя живи днес, не за онези, които не можех да върна от миналото си. Щях да скърбя за тях отново утре. Казах си, че Дънк ми е приятел още от детските години. Бе ми помогнал, когато леля ми умираше от рак — никой друг не ми подаде ръка.