Думите се отрониха от устните ѝ като ръмжене. Гласът ѝ бе дълбок и не приличаше на нейния. Пое си няколко пъти дълбоко въздух през устата, след което зарови отново лице между коленете си и ги придърпа по-плътно към тялото си.
Наведох се по-близо. Бях подгизнал. Кожата ми бе почервеняла от врялата вода, изливаща се върху мен. Не ми пукаше.
— Трябва да се бориш, Стела. По-силна си от него. Можеш да го надвиеш.
— Върви си! — изкрещя тя. — Махни се от мен!
— Няма.
Дясната ѝ ръка — онази без ръкавица — се изстреля напред и се вкопчи в моята точно под лакътя.
Бях облечен със суичър. Кожата ѝ не докосна моята, но в мига, в който осъзна какво е направила, тя ме пусна и се долепи до стената. Приличаше на малко дете — крехка, уплашена до смърт и отчаяна.
Без да свалям очи от нея, се обърнах към Ками:
— На масата има кошница с плодове. Видях я, когато влязохме. Можеш ли да ми я донесеш?
— Шегуваш ли се?
— Моля те.
Ками прибели очи, сви рамене и тръгна към спалното. Върна се след минутка с кошницата.
— Не мисля, че е гладна.
Оставих кошницата на пода между нас и взех голямата червена ябълка, която бе най-отгоре. Подадох я на Стела:
— Вземи я.
Стела вдигна очи, пресегна се колебливо с дясната си ръка и обви треперещите си пръсти около ябълката. Палецът и показалецът ѝ преминаха направо през сочния плод и се допряха, все едно между тях нямаше нищо — червената кора и жълтеникавата сърцевина под нея почерняха и се разпаднаха за части от секундата. Юмрукът на Стела се затвори на мястото, където допреди малко бе ябълката, която се свлече на пода на скашкана купчинка.
— Ама че работа! — прошепна Ками зад мен.
Подадох на Стела банан. Той последва съдбата на ябълката — съсухрен, изгнил, целият живот изцеден от него с едно-единствено докосване.
Дадох ѝ портокал.
И още една ябълка.
Половината кошница се изпразни, преди дишането на Стела да се поуспокои. Когато ѝ подадох шестата или седмата поред ябълка, отне цели двайсет секунди, преди плодът да умре като останалите.
— По-добре… — изрече тихо Стела.
Погледнах Ками, която все още висеше над главата ми:
— Ще ни оставиш ли за минутка?
— Трябва да я вържем. Като Хобсън.
— Няма да я връзваме.
Ками въздъхна и излезе от банята. Спрях душа, помогнах на Стела да се изправи и я увих в пухкава бяла хавлия.
— Благодаря ти, Пип. Благодаря ти, че си… ти.
Понижих глас:
— Някой се обади на „Чартър“ от къщата на баща ми.
Досега не бяхме оставали сами. Сега за пръв път ми се удаваше възможност да споделя с нея. И първият път от доста дни насам, когато беше достатъчно адекватна, за да разбере какво ѝ казвам.
— Какво?!
— И това не е най-лошото. — Разказах ѝ как Фогел бе натиснала бутона за повторно набиране и за онова, което ми съобщи. Как бях при баща ми в бараката за дърва и не знаех кой е позвънил на „Чартър“. — Може да е всеки от тях.
— Хобсън беше вързан, нали? Не е и баща ти. Остават Ками и онзи тип, Проповедника. — Стела се огледа, очевидно за пръв път: — Къде се намираме?
— Не си ли спомняш как тръгнахме от Уидби?
Тя поклати глава.
Разказах ѝ за второто обаждане от скривалището на баща ми. За хидроплана. За пътуването от Девил’с Лейк обратно до Питсбърг.
Тя ме изслуша, без да ме прекъсва. Накрая попита:
— Коя дата е днес?
— 13 август.
Тя зяпна учудено.
— Пет дни — промълви. — Никога досега не съм издържала пет дни.
Въпреки че плодовете помогнаха донякъде, Стела все още бе смъртно бледа. Очите ѝ бяха хлътнали и зачервени. Когато видях, че не я държат краката, я хванах през хавлията и ѝ помогнах да се изправи.
— Не трябва да съм близо до останалите — прошепна тя. — Можеш ли да примъкнеш едно от леглата тук?
— Сигурна ли си?
Тя кимна.
— Така ще е по-безопасно за всички.
Използвайки хавлията като преграда, ѝ помогнах да стигне до една алуминиева пейка, за да седне.
— Изчакай тук.
Върнах се в спалното и взех торбата ѝ, едно от походните легла и дебела завивка, която открих сгъната върху един от другите кревати. Баща ми се бе събудил. Всички ме наблюдаваха втренчено, но не казаха нищо.
Разпънах леглото в една малка ниша до шкафчетата в съблекалнята.
Краката на Стела бяха като гумени. Страхувах се, че ще се преплетат под нея, но тя все пак стигна до леглото.
Съблече мокрите си дрехи, хвърли ги на пода и облече рокля с дълги ръкави, която бях открил в чантата ѝ.