Бях взел от душа подгизналите ѝ черни ръкавици, но когато ѝ ги подадох, тя сбърчи нос:
— Гнусни са. Трябва да ги изпера като хората.
Кутията с латексовите ръкавици все още бе на земята до мен. Вдигнах я и извадих един чифт:
— Ето. Не са чак толкова стилни, но поне са сухи.
Тя си ги сложи, сгуши се в леглото и се зави плътно с одеялото.
— Всичко скоро ще свърши, Пип.
И заспа. Поне в този момент изглеждаше спокойна.
Изпрах черните ръкавици в мивката, като използвах малко течен сапун, и ги сложих на закачалката за хавлиите да изсъхнат.
Преди да я оставя да си почива, преместих останалите плодове по-близо до нея, за да може да ги достигне лесно, и отметнах мократа ѝ коса от лицето.
Свалих латексовите ръкавици и се върнах при другите.
Ками седеше до дъщеря си и я наблюдаваше как оцветява книжка с картинки. Изгледа ме уморено. Проповедника се бе надвесил над маса, отрупана с оръжия, заедно с двама от хората на Дънк — имаше всичко от AR-15 до пистолети и ножове. Беше добавил и собствените си оръжия заедно с разопакованите и готови за употреба слушалки.
Хобсън седеше на един стол. Превръзката от очите му бе свалена. Баща ми бе седнал срещу него, а между двамата бе сложена стара дървена щайга, върху която имаше бутилка „Йегермайстер“. Ръцете на Хобсън бяха развързани. И двамата поднасяха чашки към устата си и отпиваха. Забелязах още една чашка на пода до Ками, както и една празна в ръката на Проповедника.
— Пиете точно сега? Защо е развързан?
— Искаш ли и ти да удариш едно? — каза баща ми, докато пълнеше чашата на Хобсън и своята.
— Не, разбира се.
Поради неизвестна причина това накара всички да се вторачат в мен.
Баща ми килна глава настрани. През последните няколко дни нараняванията по лицето му бяха минали през какви ли не цветове — от червено и пурпурно до синьо и черно. В момента изглеждаха жълти и зелени. Отокът около очите му бе спаднал и в момента и двете бяха отворени.
— Нямаш ли нужда от питие?
Замислих се. Само преди няколко дни бих се метнал към бутилката и бих гаврътнал съдържанието ѝ на екс. След години къркане с всичките му екстри — тремори, неустоима жажда, зависимост като цяло — алкохолът се бе превърнал в необходимост за мен. Като водата и храната. Не можех да оцелея без него. Но сега…
— От дни насам нямам нужда от питие. Добре съм.
И наистина бях добре. Ръцете ми не трепереха. Не бях замаян. Не копнеех за чашка. Също както при глада на Стела, най-вероятно бе временно явление, но бях благодарен и на това.
Баща ми глътна съдържанието на чашката си на един дъх и я остави върху щайгата.
— Зависимостта към алкохола е един от страничните ефекти на онази ваксина. Никой от нас не пиеше преди, но след като ни я поставиха, отидохме заедно на бар да полеем новопридобитото си богатство. След няколко дни осъзнахме, че сме се пристрастили към алкохола. Не можехме да не пием. Хората от „Чартър“ казаха, че е просто страничен ефект, който скоро ще отшуми. Нещо, свързано с метаболизма. Странното е, че никой от нас не можеше да се напие. Можехме, ако се насилим, но в повечето случаи алкохолът не ни действаше — само ни предпазваше от симптомите на отнемането. След като се роди, „Чартър“ проведоха поредица кръвни тестове и заключиха, че най-вероятно ще страдаш от същата зависимост, когато пораснеш. Всички деца бяха обречени.
Хобсън бавно надигна чашата си и отпи. Когато се изпразни, я подаде на баща ми и изтри устните си с опакото на дланта.
— Добре, всичко е чудесно, но не обяснява защо той е развързан.
— Ела — каза баща ми. — Ще ти покажа.
Приближих се към тях.
Баща ми се наведе към Хобсън:
— Какво ти каза Дейвид Пикфорд?
— Да отида в къщата на Ками и да ѝ кажа „здрасти“ от него, след което да я убия. Да я застрелям. Също така каза, че обича Стела и разчиства цялата тази бъркотия заради нея. Все едно никога не се е случвала.
— Но ти вече не искаш да нараниш Ками, нали? — попита баща ми.
Хобсън поклати глава.
— И разбираш, че няма нужда да правиш онова, което ти е разпоредил Дейвид Пикфорд? Имаш собствена воля?
— Откаченото малко изчадие се опита да се намърда в главата ми. Ако ще гърмя някого, със сигурност ще е той — каза Хобсън и кимна към чашката си: — Налей още едно.
Баща ми му сипа и попита:
— Значи Ками не я грози опасност?
Хобсън отпи и се обърна към Ками:
— Съжалявам, Камс. Нали не ми се сърдиш?
Ками се усмихна:
— Не ме убивай и аз няма да те убия. Мисля, че се споразумяхме. Така е много по-добре.
Баща ми се извърна към мен: