— „Внушенията“ на Дейвид се превръщат в необходимост за човека, на когото ги е казал, но не са задължителни. Можеш да разубедиш човек да не прави онова, което му е наредено, ако се изразяваш правилно и успееш да пробиеш през внушението. Мисля, че алкохолът помага на процеса да се ускори, да мине директно през подсъзнанието, но не мога да твърдя със стопроцентова сигурност. — Той погледна отново към Хобсън: — Може ли да ти имаме доверие и да ти дадем оръжие?
Няма да излъжа, ако кажа, че когато Хобсън тръгна към масата до Проповедника и Адела и взе оттам някаква далекобойна пушка, само на два-три метра от Ками и дъщеря ѝ, напрежението в стаята можеше да бъде усетено чисто физически. Дори самият Хобсън беше нервен. Единственият човек, който видимо не се притесняваше, беше самата Ками.
Тя му се усмихна и кимна към кутийката с боеприпаси в ъгъла на масата:
— .444 Марлин. Може да свалиш мечка гризли с тези хубавци.
Хобсън зареди пушката с тренирано движение, насочи я към стената и погледна през мерника.
— Не е лошо. Ще свърши работа. — Той се извърна към Адела и Проповедника: — Къде да отида?
Адела му подхвърли една портативна радиостанция и кимна към един от хората на Дънк, застанал пред вратата:
— Кортес ще те съпроводи до покрива. Може да помагаш да покрием горите. Повечето от хората ни се оправят със стрелбата от близко разстояние, но снайперистите ни са кът.
Хобсън кимна, пъхна кутията с амуниции в джоба си, взе чифт слушалки, намигна на Ками и тръгна по коридора заедно с онзи, когото бяха нарекли Кортес.
Когато изчезна, баща ми се обърна към мен:
— Трябва да си поговорим за приятелката ти, Джак.
— Няма за какво да говорим.
— Може да ни избие всичките. Не се контролира и състоянието ѝ се влошава с всяка минута — обади се Ками. — Имам дъщеря, за която трябва да мисля. Трябва да я обезвредим.
— Стела няма да нарани никого. Ако чак толкова искате да си говорим, хайде да обсъдим кой се обади на „Чартър“ от Уидби. Вече са тук. Стигнаха едва ли не по едно и също време с нас. Почвам да се чудя дали някой не им снася информация. Детектив Фогел каза, че онзи, който се е обадил, е казал на „Чартър“ къде сме. Стела беше припаднала. Баща ми и Хобсън бяха вързани. Оставате ти и Проповедника.
— Откъде знаеш, че твоята детективка е казала истината?
— Ти ли беше?
— Не, не съм била аз — натърти Ками. — И вярвам на Проповедника. И той не е бил.
— Тогава кой?
Дарби вдигна поглед от книжката си за оцветяване, след което отново се зае с недовършената рисунка на Спонджбоб.
Ками се намръщи:
— Беше с мен през цялото време и не може да говори. Няма представа какво е „Чартър“ и ти гарантирам, че не знае телефона им. Не я гледай така. Избий си го от главата веднага.
Радиостанцията на Адела изпука:
— Адела, качи се на покрива. Вановете вече са дванайсет.
Проповедника, който мълча през цялото време, взе една радиостанция, чифт слушалки, амуниции за своя „Валтер“ и една щурмова пушка.
— Никой от нас не се е обаждал, хлапе. Зарежи тия глупави теории на конспирацията. Имаме работа за вършене. Отивам с Адела. — Той метна една радиостанция на Ками. — Ако ти потрябвам, обади се. Ще дойда веднага. Разбра ли?
Ками остави радиостанцията между нея и Дарби и кимна.
След като Проповедника и Адела излязоха, баща ми се обърна отново към мен:
— Ако искаш да знаеш, Ричард и Ема също се бояха от нея. От Стела. Не можеше да нарани тях — вероятно нещо на генетична основа, но те много добре знаеха какво е способна да причини на всеки друг. В един момент Ричард ми се обади — трябва да беше към три сутринта. Каза ми, че е сънувал кошмар как влиза в детската стая на Стела и я задушава с възглавница. Каза, че в съня изглеждало като единственото правилно решение. Когато се събудил, лежал известно време в леглото и най-страшното било, че наистина започнал да обмисля дали да не го извърши. След това започнали угризенията и чувството за вина. Някъде по средата на този разговор осъзнах, че той не ми се обажда просто за да сподели лошия си сън, а да ме подпита индиректно, да разбере дали и аз мисля, че това е правилното решение. Трябва да ти кажа, Джак, че дълго мислих над този неизказан въпрос и не стигнах до отговор. През всички тези години, които последваха, когато чувах за хората, които тя убива, онзи разговор с Ричард се връщаше в мислите ми повече пъти, отколкото бих могъл да преброя.
Направих няколко крачки назад към банята. Баща ми вдигна ръце:
— Няма да я нараня, синко. И Ками няма да я нарани. Никой от нас не би я наранил. Не това се опитвам да ти обясня. Тогава беше дете. Нямаше никаква представа какво върши. Когато „Чартър“ я прибраха, със сигурност са ѝ промили мозъка, за да повярва, че всъщност прави добро. Не знам дали бих могъл да я обвинявам. Само че вече порасна. Вината очевидно я изяжда отвътре. Чух я на няколко пъти да ти повтаря, че няма да нарани друг човек и че по-скоро би умряла. Ето върху това искам да си помислиш. Мисли толкова дълго и усилено, колкото мислих аз след онзи разговор с Ричард. Ако този момент настъпи, ще уважиш ли желанието ѝ? Ще позволиш ли да се случи, ако тя го иска?