Понечих да му отговоря, но той ме спря с махване на ръката:
— Това си е между вас двамата, не между теб и мен. Не ми трябва да знам. Преживях достатъчно смърт благодарение на „Чартър“ и шибаната им ваксина. Преживях и смъртта на майка ти и мога да ти кажа без капчица колебание, че най-силната болка на този свят е да надживееш някого, когото обичаш. Ако Стела реши, че не иска да живее повече, ако я загубиш… искам да знаеш, че винаги ще съм до теб. Да пропусна детството ти, да те наблюдавам как израстваш, но отдалеч, за да си в безопасност… за мен бе също толкова болезнено, колкото и загубата на майка ти. Сигурен съм, че чувствата ти са смесени. Някой ден, когато всичко приключи, ще седнем и ще си поговорим хубаво. Тук си, жив си, следователно съм постъпил правилно, но бих се радвал, ако успеем да си наваксаме изгубеното време. Искам да бъда твой баща. Ще ти помогна и ще се справим с цялата тази каша.
Очите му блестяха от влага.
Не бях сигурен как да постъпя — да го прегърна, да го намразя или да му кажа, че му прощавам. Затова просто кимнах.
— Върви сега при нея, синко. Остани с нея колкото се може повече.
Взех една радиостанция, два чифта слушалки и един деветмилиметров „Ругер“.
19.
През следващите няколко часа ги оставихме да ни обкръжат.
Десетки возила. Бели ванове, бели камиони, бели коли, бели джипове. По малката радиостанция до мен върху леглото на Стела докладите валяха един след друг. Подреждаха се едно след друго на Ранкин Булевард и Кенмоур Авеню от отсрещната страна на горичката зад жп коловозите. Не се виждаха от „Пещта на Кери“, дори не и от онези, които стояха на покрива, но хората на Дънк ги наблюдаваха от укритията си високо в дърветата. Колите спираха, но от тях не излизаше никой. Въз основа на броя на превозните средства и средния брой пътници пресметнахме грубо, че може би си имаме работа със сто и петдесет души, но това бе само предположение.
Откъм гърба ни на пристаните на река Мононгахела акостираха и няколко лодки. Нямахме представа дали са част от силите на „Чартър“, но Дънк бе пратил хора да ги наблюдават за всеки случай. Чух гласа му няколко пъти по радиостанцията. Не бе слизал до спалното. Не го винях. И без това си имаше достатъчно грижи.
Стела продължи да спи.
Не беше сън за отмора, а неспокоен, пълен с тихи стенания и литри пот, онзи вид, от който се събуждаш само за да се претърколиш на другата страна и да откриеш, че си затънал в лепкавата каша на трескавото бълнуване. Говореше насън от време на време, като по-голямата част от мънкането ѝ беше неразбираемо. Дочух името си няколко пъти, също и на Оливър. Когато я чувах да изрича името ми, подскачах от вълнение, но миг по-късно с разочарование откривах, че отново се е унесла. Исках да я събудя, но не смеех. Нещо ми подсказваше, че каквото и да я дебнеше от другата страна на стената, наречена „сън“, бе много по-зле от мъчението, на което тялото ѝ беше подложено сега, и нямах намерение да се превръщам в човека, който ще предизвика онова, което следваше.
Малката дъщеря на Ками, Дарби, се въртеше наоколо. Първо мернах дребната ѝ главица с руси къдрици и огромни сини очи да се подава иззад ъгъла. Когато разбра, че е забелязана, изчезна веднага, но след двайсетина минути се появи отново. След около час ми донесе чаша вода. Когато ѝ благодарих, тя се усмихна, направи реверанс и се затича обратно към спалното. Последваха неща за хапване — някакви крекери и сирене. Чашата с вода също бе подменяна редовно. Веднъж домъкна купа с вода и кърпа. Сложи ги до леглото, нахлузи чифт латексови ръкавици, които ѝ бяха прекалено големи, и забърса челото на Стела с кърпата. Беше много сладко хлапе.
Последният плод отдавна лежеше на дъното на кошницата под формата на черна скашкана маса. Ако се наложеше, щях да замъкна Стела до онези дървета, да я оставя да изцеди живота от тях едно по едно, ако ще — да свършеше цялата проклета гора. Господ да ми прости за онова, което щях да направя на всеки, който ми попречеше да ѝ помогна.