Кимнах.
— Докато ги рисувах, си представях, че двамата с теб сме там, че посещаваме всяко от тези места заедно — Голдън Гейт, Гранд Каньон, светлините на Париж и египетските пирамиди, улиците на Ню Йорк и дивата пустош на Ню Орлиънс, необятни полета и езера, скрити между прастари дървета… Ръката ми в твоята или твоята ръка около кръста ми… прегръщаш ме и ме целуваш на всяко ново място, а болестта ми не съществува в тези наши въображаеми пътешествия… По един или друг начин вече сме прекарали заедно цял един живот и съм много благодарна за това, но най-вече искам да ти благодаря за последните няколко дни. Моят Пип, моят прекрасен Джон Едуард Джак Тач.
Стела потрепери. Придърпах я по-близо до мен. Тъкмо се чудех дали да не се върна и да взема някакво одеяло, когато изведнъж гърлено ръмжене проряза нощта.
— Виждаме да се приближава кола. Дойде по моста „Ранкин“, току-що зави по булевард „Пещта на Кери“. Движи се бързо. Да я оставим ли да мине, или да я елиминираме?
Статичен шум. Гласът на Дънк:
— Една кола? Колко пътници? Имаш ли видимост?
— Виждам само един — шофьора.
Гласът на баща ми:
— Пригответе слушалките. Може да е Пикфорд.
Бях оставил двата чифта до мен. Пресегнах се, натиснах бутона за включване и подадох едните на Стела.
Отново Дънк:
— Оставете го да мине. Стрелците на покрива — в готовност. По моя команда — дъжд от куршуми върху онзи, който излезе от колата. Само по моя команда. Разбрано?
Дузина гласове отвърнаха „разбрано“.
Забелязах я, когато завиваше на ъгъла в далечния край на булевард „Пещта на Кери“. Мина през коловозите, като на правия участък ускори, оставяйки прашен облак след себе си.
Черен „Понтиак GTO“.
Колата на Проповедника.
— Това не е ли автомобилът, който изоставихме на остров Уидби?
— Аха.
Наведох се напред, за да огледам по-добре. Проповедника сигурно беше бесен.
Очаквах едва ли не шофьорът да дръпне ръчната спирачка, да извърти рязко волана и да спре колата със занасяне. Поне така бих постъпил аз, ако ми се удадеше възможност да седна зад кормилото на автомобил като този. Само че понтиакът забави постепенно и спря на около пет-шест метра от главната сграда. Ярките фарове прорязваха нощния мрак.
Двигателят издаде едно последно ръмжене, когато шофьорът натисна газта, преди да изгаси двигателя.
Човекът в колата се пресегна и отвори предната дясна врата, после и тази до него.
— Стрелците — в готовност — обади се гласът на Дънк по радиото.
Най-накрая успях да огледам добре шофьора. Мъж на средна възраст с къса кестенява коса, бяла риза и както изглеждаше оттук, бяло палто. Натиснах бутона за предаване на радиостанцията:
— Не е Пикфорд. Повтарям, това не е Дейвид Пикфорд.
— Разбрано — отвърна Дънк.
Шофьорът се наведе напред. Изглеждаше, сякаш си играе с радиото. От вътрешността на колата се разнесе гръмко изщракване, последвано от ниско бръмчене на усилен докрай запис. После се чу глас, който познах веднага.
Кайли от Държавния университет в Пенсилвания, четири години и половина по-рано, в стаята ѝ в общежитието.
Тик… так.
Тик… так.
Тик… так.
— Добре, Джак, искам да слушаш ритъма на този звук. Представи си, че е туптенето на сърце. То те успокоява. Вдишвай през устата, после издишвай през носа си и се опитай да правиш всичко в ритъма на звука. Всичко е в звука. В този успокояващ звук. Сърцебиене. Представи си сърце. Кръвта, която обикаля из тялото ти. Животът, който се разтича по вените ти. Топъл и успокояващ. Гласът ми те отвежда по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко в едно топло, спокойно и умиротворено състояние. Все едно се потапяш във вана, пълна с топла вода.
Тик… так.
Тик… так.
— Потъваш все по-дълбоко и се изключваш. Потъваш все по-дълбоко и се изключваш. Потъваш все по-дълбоко и се изключваш, потапяш се в топлината, която те обгръща — говореше тя отдалеч и повтаряше: — Топлина и спокойствие, одеяло, уютно и плътно. Одеялото обгръща ръцете ти отстрани. Краката ти са неподвижни. Никога не си се чувствал толкова удобно, съзнанието ти никога не е било толкова свободно.