Гарджъри кил на глава настрани:
— Наистина ми изглеждате познат, но не мога да се сетя къде съм ви виждала.
— Боя се, че просто имам от онези, незапомнящите се лица.
Това вече беше истина. И му вършеше добра работа. Проповедника обичаше да не се откроява.
— С какво се занимавате?
— Нищо кой знае колко интересно. Транспортирам превозни средства. Някой тръгва да се мести на другия край на страната, иска колата му или камионът му да го последва, аз го откарвам.
— Няма ли специални камиони за целта? Проповедника кимна:
— Да, също и влакове, но цената за услугата е доста солена в сравнение с онова, което им вземам аз. Обикновено им излиза с десетина процента по-евтино. И това е достатъчно, за да имам постоянно работа.
— Интересна професия. Сигурно виждате най-различни неща из страната.
— О, да, виждал съм какво ли не. Някои места ми се нравят повече, други — по-малко. Питсбърг е по средата на много от маршрутите ми, така че минавам често оттук.
— И се отбивате в закусвалнята.
— И се отбивам в закусвалнята — съгласи се Проповедника.
Поредната лъжа. Истинската му професия не беше нещо, за което човек може да поклюкарства с приятели или със сервитьорки в закусвални. Но ако се наложеше да си избира нова работа, транспортирането на превозни средства бе доста напред в списъка. Предпочиташе номадския начин на живот. Никога нямаше да е в състояние да работи нещо, което изисква работно време или не твърде интелигентен шеф, който да му казва какво да прави и какво — не. Камбанката иззвъня.
— Точно за това говорех преди малко — прогърмя Крен-дал доста по-силно, отколкото бе необходимо. — Бъбриш си с клиенти, а в същото време маса номер три има нужда от вода. Давай, Джо, по-бързичко.
Слухът му може и да беше увреден, но със зрението му всичко бе наред.
Проповедника хвърли бърз поглед към часовника си. Шест и двайсет.
— Когато имате възможност, донесете ми сметката, ако обичате. Боя се, че времето ми лети.
Гарджъри изрови листче от предния джоб на униформата си и го плъзна към него.
— Предполагам, ще се видим следващия път, когато имате работа насам. Пазете се.
— И вие — отвърна Проповедника, докато поглеждаше сумата върху листчето. Шест долара и двайсет и три цента. Извади двайсетачка от портфейла си и я затисна с празната чаша от кафе заедно с нейното листче. Доста над обичайния му бакшиш от двайсет процента, но счете за оправдано да ѝ даде малко повече… за сметка на другото, което възнамеряваше да ѝ отнеме.
Спрях до ъгъла на последната гробница и се загледах в нея. Момичето, за което не можех да спра да мисля. Въпреки че носеше абсолютно същата бяла блуза с волани и черна пола, както и предните два пъти, когато я бях срещал, бях сигурен, че дрехите са различни. Беше по-висока отпреди. И аз бях пораснал, но тя се бе издължила повече. Предположих, че ако застанем един до друг, ще е висока колкото мен или дори четири-пет сантиметра по-висока. Вятърът си играеше с дългата ѝ кестенява коса. Видях как прокарва пръсти през къдриците си и ги затъква зад ухото си. Очите ѝ не се отделяха от книгата с меки корици, която държеше в нежните си ръце. Въпреки че днес беше далеч по-студено, отколкото предишните пъти, когато се бяхме срещали, не носеше ръкавици. Не ми трябваше да виждам корицата на книгата, за да знам, че е същият екземпляр на „Големите надежди“, който четеше и преди.
Вероятно усети, че я наблюдавам, защото вдигна очи и се взря в мен. Едва загатната усмивка проблесна и изчезна — все едно не искаше да я виждам.
Дланите ми бяха потни. Избърсах ги в крачолите на джинсите, като прехвърлях букета от една ръка в друга. Излязох от прикритието си.
Очите на Стела се присвиха, когато видя цветята:
— За мен ли са?
Седнах до нея и сведох очи към букета:
— Набрах за родителите ми… това са остатъците. Ако ги искаш, твои са.
— Мисля, че досега никое момче не ми е подарявало цветя остатъци… макар да съм почти сигурна, че се наричат астри.
— Да, астри са.
Подадох ѝ букета. Очаквах да го вземе, но ръцете ѝ останаха в скута ѝ, здраво стиснали книгата. Вместо това тя се наведе напред и ги помириса. Беше притворила очи, докато вдъхваше аромата им.
— Тези са лайкучки. От тях става чудесен чай.
Тя се облегна назад, оставяйки цветята да стърчат в протегнатата ми ръка. Сложих ги на пейката между нас, чувствах се доста неловко.