Тик… так.
Тик… так.
— Къде си, Джак?
— Не знам.
— Какво виждаш?
— Доктор.
— На посещение при доктора ли си?
— Доктор.
Моят глас, висок и писклив. Моят и същевременно чужд.
Липсващият запис. Онзи от диктофона на Кайли. Сигурен бях.
Гласът ми отново, звучащ като детски:
— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова.
Една и съща фраза, повтаряна почти пет минути, след това моят глас, но по-плътен, като на доста по-възрастен…
— Отново — изрича този плътен глас.
— Може да не е в състояние да го понесе. — Моят глас, но една октава по-висок.
— Отново — настоява плътният глас.
Детският глас, безспирно повтарящ:
— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова…
Плътният глас:
— Отново, мамка му.
— Опитвам се.
— Срежи радиалната вена, точно тук, до китката.
— Опитвам се.
— Дай ми скалпела.
— Стига толкова, стига толкова, стига толкова. Сти…
— И ти ли не можеш да го направиш?
Плътният глас:
— Не.
Моят глас:
— Мама? Къде е Мама?
— Ефектът на успокоителното почва да отминава — казва високият глас. — Още торазин?
— Аха.
— Къде е бащата на момчето? Тук ли е?
— В чакалнята. Да го извикам ли?
— Да. Искам да видя дали той ще се справи.
Две силни изщраквания. Гласовете се смениха с този на Кайли, която четеше на глас нещо от учебник по психология. Някакви бележки, свързани с ученето. Остатъци от предишния запис, който бе върху касетата, преди да запише нашата сесия. Стела се взираше в мен:
— Какво слушаме? Някой от „Чартър“, който прави опити върху теб?
Поклатих глава. Нямах представа. Още две изщраквания.
Тик… так.
Тик… так.
— Чуваш ли ме, Джак?
— Мхм.
— Какво беше това?
— Не съм сигурен.
— Кога беше това?
— Млад.
— По-малко от пет?
— Аха.
— По-малко от две?
— Така мисля.
— Да се върнем.
— Не искам.
Тик… так.
Тик… так.
— Виждал ли си отново този доктор? След това?
— Да.
— Заведи ме до следващия път. С мен си в безопасност, Джак. Не могат да те наранят. Само спомени са.
Тик… так.
Тик… так.
— Джак?
Мълчание.
— Джак?
— Вдигни на седемдесет и пет милиампера — казва Плътният глас.
— Вече сме на седемдесет и пет — отвръща Високият глас.
— Дишането му не се е изменило. Сигурен ли си?
— Сто процента.
— Вдигни на сто милиампера.
— Смъртоносно е.
— Много добре ми е известно.
Мълчание.
— На сто милиампера сме. Няма промяна. Дишане, сърдечен ритъм, всичко е леко повишено, но все още в границите на нормалното.
— Забележително — казва Плътният глас. — Вдигни на сто и петдесет.
— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова.
— Протестира, понеже увеличихте нивото и най-накрая почна да го боли, или просто иска да спрете като цяло? — Друг глас, по тембър някъде между Високия и Плътния.
— Трудно е да се каже — отвръща Плътният. — Използва ли тази фраза вкъщи?
— Може би пред майка си. Никога не съм го чувал да го казва.
Последното ми подейства като ритник в стомаха. Баща ми е бил там, докато са правели всички тези ужасни неща.
Стела също осъзна това. Стисна по-здраво пръстите ми.
Тик… так.
Тик… так.
Кайли отново:
— Джак, какво беше това?
Мълчание.