— Мислех, че си гангстер или нещо подобно.
Дънк обмисли чутото около секунда, после посегна към бутона на радиостанцията:
— По моя команда — всички с далекобойни оръжия изстрелват по пет-шест патрона. Целете се на около трийсетина сантиметра пред тях. Само предупредителни изстрели. Не искаме да улучваме никого. Все още.
— Трябва да се целим в главата и сърцето — измърмори Проповедника, докато нагласяше пушката си.
— След това почваме вече да стреляме на месо — отвърна Дънк и изкомандва: — Огън!
21.
— Джак? Добре ли си?
Ръката на Стела, облечена в ръкавица, в моята.
Записът кънтеше в главата ми. После — гласът на баща ми.
Джак… Не е каквото си мислиш.
Насилих се да кимна.
Тогава от покрива и от различни позиции около нас се изви буря от куршуми. Земята по откритото поле между коловозите и булевард „Пещта на Кери“ експлодира — пръст, прах и мръсотия изпълниха въздуха точно пред голямата тълпа, насочила се към сградата.
Хората в бяло не тичаха, крачеха с постоянно, бързо темпо. Ръцете им, изпънати напред, заслоняваха пламъчетата на свещите.
Не забавиха крачка.
Изобщо не обърнаха внимание на стрелбата.
Продължаваха да се приближават.
Не спряха да прииждат, докато достигнаха бетона около основната сграда. Чак тогава най-сетне замряха неподвижни.
Вече бяха достатъчно близко и можех да видя лицата им. Израженията им бяха празни, безжизнени, лишени от каквато и да е емоция или мисъл, изцъклените им погледи чак ме уплашиха. Замислих се колко бързо насочих пушката си към Хобсън в къщата на Ками, когато Пикфорд ми заповяда. Замислих се какво ли е казал на тези хора.
По радиото дочух:
— Осемнайсет на северната морава!
— Шестнайсет на южната — отвърна някой.
— Двайсет и осем пред сградата.
Пресметнах наум.
Шейсет и двама.
— Онези, които са на открито, спряха, но сред дърветата забелязвам движение. Идват още една-две дузини, може и повече.
Беше безнадеждно. Не мисля, че който и да е от нас бе готов да избие почти сто души.
Всички направиха крачка напред в пълен синхрон.
— Видя ли това?!
— Но как се координират така!?
Някой стреля от покрива. Пръстта пред един от тях, оплешивяващ мъж, към четиресетгодишен, експлодира с облаче черен прах. Мъжът не помръдна. Лицето му бе безизразно.
Още една крачка напред. Вече бяха още по-близо.
— Мисля, че стига толкова предупредителни изстрели. Трябва да почнем да ги сваляме.
— Не! — отвърна Дънк. — Ако открием огън, те ще се нахвърлят върху нас и сме свършени. Прекалено много са!
Разпознах гласа на Хобсън:
— Ако Пикфорд им е казал какво да правят, може да са невинни. Просто пионки. Както постъпи с мен.
Натиснах бутона на радиостанцията:
— Някой вижда ли го? Ако го отстраним, може всичко да приключи.
Никой не отговори. Едва шепа от нас знаеха как изглежда Пикфорд.
Без видима команда всеки от хората в бяло посегна зад гърба си и дръпна качулката върху лицето си.
После отново се раздвижиха.
Не крачка напред като преди, а бързо разместване — някои пристъпиха вляво, други вдясно.
Напред, назад, по диагонал. Почти дузина нови изникнаха откъм горичката и дерето до коловозите и се присъединиха към първите. После отново започнаха да се местят. Въпреки че се движеха в най-различни посоки, нищо от ставащото пред очите ни не изглеждаше случайно. Скоростта им бе една и съща. Никой не си гледаше в краката, нито се оглеждаше настрани или назад, но независимо от това никой не се спъна или блъсна в някого.
Всички продължаваха да гледат напред. Като ято птици в полет.
Когато най-накрая спряха, поне двайсетина нови хора в бяло стояха сред и без това огромната тълпа. Главите им бяха покрити, горящите свещи — в ръцете им.
Дейвид се обади някъде откъм моята лява страна.
Натиснах бутона за предаване:
— Слушалките!
Хората на Дънк надянаха шумопотискащите слушалки, включиха ги и ги свързаха към радиостанциите си.
Двамата със Стела постъпихме по същия начин.
Звуците от околния свят изчезнаха.
Миг по-късно дочух гласа на Дънк в слушалките:
— Говорете по радиото колкото се може по-малко и само при необходимост, иначе ще почнем да се надприказваме.
Хванах Стела за раменете и изрекох само с устни: „Добре ли си?“
Тя кимна и се усмихна измъчено.
По радиостанцията чух баща ми да казва:
— Джак? Няма те в спалното. Къде си?
Стела също го чу. Очите ѝ се разшириха.