Погледнах нагоре и надолу по рампата, на която седяхме, и видях само някои от хората на Дънк.
Обърнах се към Стела и посочих стълбите.
Тя кимна.
Станах и ѝ помогнах да се изправи.
Отначало си помислих, че ще припадне, но тя пое дълбоко въздух и изнамери отнякъде сили да остане права. Преметнах ръката ѝ през рамото си и я поведох надолу по рампата, по стълбите, към просторното помещение, където се бях срещнал с Дънк преди само десет дни — Доменна пещ № 7.
Баща ми, отново по радиостанцията:
— Джак. Не ми дадоха избор. Трябваше да ги оставя да експериментират. Беше част от сделката. Единственият начин да запазя и теб, и майка ти живи. Ако бях отказал, щяха да убият нея и мен и да те вземат. Не исках да става така.
Натиснах бутона за предаване:
— Значи просто ги остави да ме убиват, отново и отново? Бил съм бебе!
Още една мисъл нахлу в съзнанието ми. Искаше ми се да не беше, понеже не желаех да е истина. Не можеше да е истина. Въпреки всичко я изрекох на глас:
— Господи, плащали са ти, нали? Ето така си можел да си позволиш всички тези къщи. Ето защо никога не ти се е наложило да бягаш като останалите през всички тези години. Просто не са те преследвали. „Чартър“ са ти платили, така ли е?
Баща ми не каза нищо.
Осени ме още едно прозрение:
— Парите, които получавах всеки месец — от теб са били, нали? И защо? Вина? Извратено чувство за отговорност? Нещо като шибана издръжка?
Баща ми не отговори.
Мълча почти цяла минута.
— Знаех, че мога да използвам част от парите, за да ти осигуря по-добър живот. За да си в безопасност. Наех Проповедника да ги доставя. Не можех да рискувам да се върна в Питсбърг.
Заведох Стела в дъното на голямото открито пространство, към коридора, който водеше напред в мрака. Оттам свихме надясно. Продължихме да вървим, докато стигнахме до една стая с прозорец, който гледаше към предната част на стоманолеярната — място, откъдето можехме да видим какво се случва отвън.
Хората в бяло стояха на не повече от пет-шест метра от нас. Празните им лица се взираха напред. Никой от хората на Дънк не беше на това ниво. Всички бяха заели по-високи и по-безопасни позиции.
Тук никой нямаше да ни открие. Единствено това имаше значение.
Издърпах ругера от колана си, готов да го използвам, ако се наложи.
— Къде си, Джак? Би трябвало да говорим лице в лице.
Стела се преви надве.
Дръпна ръката си от рамото ми и я притисна към гърдите си, към стомаха си. Лицето ѝ поаленя. Стисна очи здраво.
От радиостанцията, през слушалките, долетя оглушително силен статичен шум, последван от високочестотно пищене, което се заби като кинжал в ушите ми. Пресегнах се, смъкнах слушалките и ги захвърлих на земята. И не само аз. Видях как няколко чифта политат от покрива и се разбиват на парчета върху бетона отпред.
Когато Стела изкрещя, когато придърпа колене към брадичката си и нададе писък, звукът отново се появи. Толкова бе силен, че го чух как се носи от слушалките в краката ми.
Също като радиото на гробището, когато бях дете.
Също като стереоуредбата на мерцедеса точно преди инцидента на езерото.
Коленичих, обвих ръце около нея и я притиснах силно към себе си.
Тя също смъкна слушалките си и ги метна встрани.
Отвън се дочу поредица от изстрели. Когато погледнах през прозореца, трима от хората в бяло бяха мъртви.
Нямах представа дали Дейвид е продължил да говори, докато бяхме със слушалки, но го чух да крещи сега:
— Тези оръжия са много горещи, нали? — провикна се той някъде от сред тълпата в бяло. — Ще е доста трудно да ги удържите в ръка. Изгарящ метал. Все едно допираш длан до нагорещен тиган. Как цвърчи само!
Отначало ругерът в ръката ми само леко се затопли.
Разхлабих леко хватката, но не пуснах пистолета. Когато стана прекалено горещ, плъзнах ръката си по ръкохватката. Движението ми спечели няколко секунди. Не можех да дръпна спусъка. Побутнах го с пръст.
Тогава усетих миризмата.
Горяща плът.
Знаех, че е номер.
Казах си, че не е реално.
Но около десет секунди след като Дейвид Пикфорд изрече думите си, изтървах пистолета на пода и заразтривах длани в джинсите си.
Из цялата стоманолеярна дочух подобни звуци — тракането на оръжия, изпуснати на земята, придружено от най-разнообразни псувни. И крясъци. Хората си крещяха един на друг. Зачудих се дали някой все още носи слушалките. След това Стела отново се преви надве и от захвърлените ми слушалки бликна оглушителен статичен шум. Вече знаех отговора — нямаше човек, който да чуе тази какофония и да продължи да ги търпи на ушите си.