Издърпах кабела на радиостанцията от слушалките. Миг по-късно дочух гласа на Проповедника:
— Някой да има представа къде е?
— Северната част на двора, мисля. Оттам се чу като че ли.
Хората в бяло отново се разбъркаха.
Когато спряха да се движат, цялата тълпа вече заемаше повече място и се бе приближила с поне метър и нещо към постройката.
— Направо чудесно! Всички най-накрая на едно място!
Утайките от семейството се събрахме! — обади се Дейвид, този път някъде отпред, между понтиака и входа на сградата. — И, Ками, мисля, че не съм ти честитил като хората! Видях детската стая в къщата ти в Кармел! Дъщеря — та това е прекрасна новина! Как се казва?
— Дарби! — изкрещя Ками някъде над главата ми. Или от покрива, или един етаж по-надолу. Нямаше как да не му отговори.
Изпод палтото на един от хората в бяло на два-три метра от понтиака изникна дулото на пушка. Той се прицели и стреля. Отнякъде се чу звукът на разтрошено стъкло.
— О, направо ги сърбят пръстите да гръмнат един-два пъти, нали? Всички тук са така — засия Дейвид. — Всичко наред ли е при вас?
От покрива се чуха три бързи изстрела едни след друг. Двама от хората в бяло се строполиха на земята. По палтата им разцъфнаха големи червени петна.
Останалите се разместиха отново. Лицата им продължаваха да са скрити под качулките.
— Впечатляващо! — изкрещя Дейвид. — Хобсън беше, предполагам? Много ѝ здраве на болката от изгарянето — трябва да гръмнем хлапето Пикфорд, нали? Хей, Дюи, я вземи ела тук по бързата процедура — скочи долу и кажи „здрасти“!
Сигурен съм, че Проповедника или някой друг се е опитал да го спре. Можех да си представя как дузина ръце го сграбчват. Но се случи твърде бързо.
Дюи Хобсън полетя отгоре и се приземи в средата на бетонната площадка пред Доменна пещ № 7 със звук, който бе прекалено ужасяващ, за да бъде описан. Десният му крак бе изкривен под невъзможен ъгъл. Пушката все още беше в ръката му. Около спусъка и ръкохватката бе омотана носна кърпа.
Само един от хората в бяло се обърна, за да погледне към него.
Пикфорд.
Дръпнах ръкава на суичъра си надолу, грабнах ругера от земята, прицелих се и дръпнах спусъка. Не успях да задържа пистолета достатъчно дълго, за да стрелям втори път.
Не улучих.
Хората в бяло се размесиха отново. Дейвид се изгуби измежду тях.
— Какво искаш? — изкрещях през прозореца аз.
— Като за начало — да спрете да стреляте по нас — отвърна Дейвид. — Да се отнасяш така с гостите си, е неучтиво. Следващият от вас, който стреля, ще забрави как да диша. Не би ми се искало да съм на негово място. Смъртта от задушаване е доста неприятна.
— Спри да ни избиваш и ние ще спрем да избиваме вас — предложих аз.
Дейвид, където и да се намираше сред тълпата в бяло, отвърна просто:
— Искам Стела.
Хвърлих бърз поглед към нея, сгушила се в ъгъла до краката ми. Отново бе изпаднала в безсъзнание, плувнала в пот и свита на топка.
— Не е тук.
— Ела при мен, Стела — каза Дейвид.
Тя трепна, но не помръдна. Не беше го чула.
— Хайде, Стела, покажи се, където и да си!
Тя не помръдна.
— Оставихме я в Северна Дакота, като слязохме от хидроплана. Казахме ѝ да бяга надалеч от теб. Не ѝ разрешихме да ни каже къде възнамерява да отиде. Знаехме, че ще последваш нас — изкрещях в отговор.
— Тя вече е пет дни назад от графика си, Джак. Няма къде да бяга — каза Дейвид. — Болна е. Умира. Знаеш, че е така. Мога да ѝ помогна. Само че не разполагаме с достатъчно време. Сигурно е толкова зле, че не може да дойде сама? Бас ловя, че е така. Бих могъл да ти кажа да я донесеш, Джак. Мога да ти заповядам да го направиш и ти няма да имаш друг избор, освен да се подчиниш. Само че не искам. Искам да я донесеш тук по собствено желание. Обзалагам се, че в момента е до теб. Сигурно боли ужасно да я гледаш как вехне толкова бързо. Прекрасно момиче, а си отива заради глупост. Ако искаш да спасиш живота ѝ, единственото, което трябва да направиш, е да я доведеш тук, за да мога да ѝ помогна. Да започнем оттам. А щом ѝ помогна, ще ти кажа как възнамерявам да помогна на останалите от вас. Досега разчиствам и почти съм приключил. — Ако е възможно да се каже, че нечий глас засиява, то неговият точно в този момент засия: — О! Почти забравих! Донесох ти подарък!
На десетина метра от мен, в средата на бялата тълпа, Дейвид Пикфорд се пресегна и смъкна качулката си. Огромният червено-бял белег от изгарянето по лявата половина на лицето му заблестя на светлината. Той не се опита да го прикрие.