Улових се, че гледам към пистолета на земята и отчаяно жадувам да го грабна и да убия Пикфорд, но знаех, че онова, което той обяви преди малко, ще се окаже истина — всеки, който опиташе да стреля, щеше да забрави как се диша и щеше да се задуши. Колкото и да ми се искаше да го гръмна, нямаше да го сторя и се молех на Господ дано никой от останалите не опитва.
Стела се размърда. Натежалите ѝ клепачи се отвориха.
Дейвид премина през тълпата и се приближи до понтиака. Кимна към мъжа в бяло, застанал до шофьорската врата. Той се пресегна и натисна лостчето за отваряне на багажника.
Капакът на GTO-то се отвори. Дейвид се наведе и зашепна нещо на някой вътре.
Тогава забелязах Латрийс Оливър.
Устата ѝ беше запушена. Превръзката, която някога поддържаше наранената ѝ ръка, бе изчезнала и безжизненият крайник висеше покрай тялото ѝ. Почернялата плът се разпростираше чак до врата и до лицето ѝ. Смъртта бавно, но сигурно пълзеше по цялото ѝ тяло. Дейвид я накара да седне, след това да се измъкне навън. Заедно с още един от хората в бяло я изправиха до колата. По начина, по който стоеше, можех да кажа, че онова, което бе тръгнало от ръката ѝ, си бе проправило път и към крака ѝ.
— Виждаш ли, Джак… когато бях дете, тези чудесни хора от „Чартър“ ме използваха, за да избият участниците в „Проект Прескочикобила“. Така бяха нарекли ваксината, която получиха родителите ни — „Прескочикобила“. Досието е у мен, ако искаш да хвърлиш едно око. Изчетох всяко листче. Веднъж щом възрастните родяха нас, децата, ставаха излишни. На тях им трябвахме ние. Използваха и Стела. Тази жена тук до мен се погрижи. Използваха и двама ни. Че и теб. Баща ти може да ти разкаже доста неща по този въпрос.
Латрийс Оливър му хвърли гневен поглед. Той ѝ се усмихна в отговор.
— Искам да убия тази жена от доста години насам. Но не го направих. Запазих я жива специално за теб, за да може да гледаш. Мисли за нея като за предложение за примирие. Ти, аз, Стела, а сега и Дарби — ние сме версия 2.0, следващото поколение. Трябва да се държим заедно. Латрийс, от друга страна, е част от проблема, част от цялата тази каша. Трябва да си отиде. Разчистих бъркотията в офисите на „Чартър“. Сега е време да заметем и последната част от мръсотията под килима.
Стела опита да се изправи и едва не се строполи на земята. Подадох ѝ ръка и ѝ помогнах да стане на крака. Тя си пое рязко въздух, когато видя Оливър.
Дейвид разтърка слепоочието си с палец.
— Няма да те лъжа, Джак. Възрастните трябва да измрат. Няма друго решение. Не искам да се пръкнат още като нас. Не мога да им го позволя. — Той вдигна поглед. Очите му обходиха десетките хора, които го наблюдаваха. — Стана късно и е време за сън. Мисля, че сега е моментът да действаме, не е ли така?
Придържах Стела през кръста, със свободната си ръка стисках перваза на прозореца. Тежкото ѝ дишане бе единственият звук в малката стая, в която се намирахме.
— Няма ли да излезеш, Джак? Оливър не ти ли стига? Искаш по-сериозен стимул? — Дейвид поклати глава. — Познато ли ти е името Пенелъпи Модлин? Нашият приятел Дюи Хобсън със сигурност я познаваше. — Той кимна към потрошеното, безжизнено тяло на Дюи върху бетона.
Стела закри устата си с ръка:
— Това Дюи ли е?!
Кимнах.
— Баща ти, Ками, Далтън — или беше Проповедника? — всички те, колежанчетата, я познаваха. Доста преди онзи нещастен инцидент през 1992 година тя също забременя и роди. Малко момче, на години колкото теб и мен. Пенелъпи обаче беше леко нестабилна. През повечето време бащата отглеждаше детето. И тогава нещата се сгромолясаха. Предполагам, беше някакъв мелез — тя с ваксина, той без… — Дейвид вдигна ръце. — Не съм сигурен как му се е отразило. Документите в „Чартър“ казваха, че само с един повлиян родител не е демонстрирал никакви специални умения. Бяха го отписали. Обаче със сигурност разбира от бизнес, може пък това да е прихванал, кой знае… Познаваш го много добре — чудя се забелязвал ли си нещо специално в него?
Стела ме погледна.
Свих рамене, нямах представа за кого говори.
Дейвид килна глава и махна с ръка към сградата подобно водещ на телевизионно шоу:
— Би ли бил синът на Пенелъпи Модлин така любезен да заповяда отпред?
Мина почти минута, преди Дънк да излезе от „Пещта на Кери“ и да закуцука, опирайки се на бастуна си, към Дейвид.
Дънк никога не бе споменавал нищо за майка си.
Когато се преместиха в Питсбърг от Чикаго, бяха само двамата с баща си. Много от децата в училище бяха от разбити семейства. Предположих, че ако поиска, сам ще ми разкаже. Но той не го стори.