Дънк се придвижваше сред тълпата като зомби, като се бореше с тялото си при всяка стъпка. Призоваването на Дейвид, думите му, бяха много по-силни от собствената му воля.
Когато стигна до него, Дейвид му заповяда да коленичи. Дънк се подчини. Лицето му бе изопнато. Очевидно се опита да се пребори и с това.
Дейвид измъкна малката моторола от ръката му и натисна бутона за предаване:
— Едуард Тач, Ками Брадъртън и Джефри Далтън, искам всички да излезете и да се присъедините към нас. Оставете оръжията си и излезте сами.
Чувах думите на Дейвид да отекват през малкия високоговорител на радиостанцията, закачена на кръста ми. Последваха ги други, които накараха кръвта ми да се смръзне:
— Що се отнася до останалите от вас, ако сте забъркани в нелегални дейности с г-н Дънкан Белино, огледайте се, открийте някой от колегите си и го убийте. После преминете към следващия. Последният оцелял печели голямата награда!
Отначало не се случи нищо. С всички сили се надявах така и да си остане. След това чух първия изстрел. Последва го втори, и още един, и още един. От покрива и рампите полетяха трупове, които се размазваха на бетона долу, дъжд от хора, някои от които все още стискаха оръжията си, други носеха слушалките, които не им бяха помогнали много да се защитят от стоящите зад гърба им.
Нямаше гневни викове, нямаше писъци на болка, само безмълвна смърт.
Стела затвори очи и притисна лице към гърдите ми.
Дейвид се обади:
— Ех, да му се не види, съвсем забравих за предишната си инструкция — онова нещо за забравянето как се диша, ако стреляте. Предполагам, че това е довършило още неколцина от вас. Много съжалявам.
Способностите на Дейвид бяха плашещи, ала фактът, че се забавлява, направо ме ужасяваше.
Баща ми бе първият, който излезе и закрачи към Дейвид. Проповедника и Ками го последваха. Дарби се бе вкопчила в ръката на майка си. Личицето ѝ бе мокро от сълзи.
Дейвид нареди на възрастните да се наредят в редица до Дънк и да коленичат. Те се подчиниха, не можеха да постъпят другояче. Той се ухили към Дарби. Розово-белият белег от изгорено се разтегна гротескно.
Дарби се скри зад майка си.
— Ти трябва да си Дарби! — засия Дейвид. — Ела кажи „здрасти“ на чичо Дейвид!
Дарби не искаше. Дори от разстоянието, на което се намирах, виждах как пръстчетата ѝ стисват по-здраво ръката на майка ѝ, ала тялото ѝ я предаде — хватката ѝ се отпусна и тя повлече крачета към него.
Дейвид я хвана за ръка:
— И няма да ми кажеш „здрасти“, така ли?
— Тя не говори — обади се Ками. — Моля те, не я наранявай. Моля те, Дейвид…
Дейвид килна глава:
— Изобщо не говори, така ли?
— Не.
— Никога през живота си?
— Не.
Той се замисли за секунда.
— Каква е способността ѝ?
— Ако въобще има, никога не съм виждала да я проявява.
Дейвид се наведе напред и се усмихна на момиченцето:
— Имаш ли някакви специални способности, миличка? Бас ловя, че имаш.
Дарби се отдръпна от него. Очите ѝ бяха впити в белега му.
Дейвид се пресегна и потърка обезобразената кожа.
— Няма защо да те е страх. Прекрасно е. Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждала.
— Каквото и да мислиш да правиш с нас — обади се Ками — моля те, не я карай да гледа.
Дейвид се извърна към нея:
— Аз ли?! Аз няма да ви причиня нищо. Какъв би бил смисълът? Помниш ли за какво си говорихме? Бяхте ми обещали нещо? Е, време е.
Стела се изскубна от ръката ми и тръгна към вратата. Спря се само колкото да изрече:
— Толкова съжалявам, Джак. Скъпи мой Пип…
След което изчезна зад ъгъла. Останах сам.
Тръгнах след нея.
Знам, че не трябваше. Трябваше да я оставя, както бях правил безброй пъти в живота си досега, но не можех. Пуснах ругера на пода на малката стая и я последвах чак докато излязохме навън през широко отворената врата и се озовахме насред морето от хора в бяло.
Когато се приближихме, те се разделиха, за да минем. Свещите все още бяха в ръцете им, а главите и лицата продължаваха да бъдат скрити от белите качулки. Двамата със Стела прекрачвахме труповете, безразборно разпръснати по бетона наоколо. Тъмната кръв на мъртвите като ярък контрапункт на искрящата белота на живите.
— Ето те и теб! — възкликна Дейвид, когато се приближихме. — Почнах да си мисля, че не ме обичаш вече!
Стела пристъпваше бавно и когато беше на два-три метра от Дейвид, едва не припадна отново. Преви се надве и притисна ръце към стомаха си. От пръснатите наоколо радиостанции избухна експлозия от статични шумове.