Притичах към нея и понечих да ѝ помогна, но тя ме отблъсна:
— Не ме докосвай!
Дейвид не помръдна. Знаеше много добре, че трябва да стои извън обхвата ѝ.
Стела се изправи, опитвайки се да игнорира слабостта и тремора в коленете си, и приглади роклята си.
През годините най-различни бурени си бяха проправили път през цимента и бяха избуяли през пукнатините. Онези, където сега стоеше Стела, бяха черни, съсухрени и мъртви. Малък кръг на смъртта около нея.
Латрийс Оливър и останалите, коленичили, наблюдаваха случващото се от земята в краката на Дейвид. Оливър изглеждаше страхотно състарена. Все едно от времето, когато двамата със Стела бяхме деца, бяха минали стотици години. Смъртта от ръката ѝ бе пропълзяла по лицето ѝ и върху бялата ѝ коса, оставяйки малки плешиви петна тук и там. Окото от тази страна бе мътно и побеляло. Лявата половина на устата ѝ бе застинала полуотворена, все едно бе прекарала удар. Но въпреки всичко тя успя да се усмихне на Стела. Незасегнатата ѝ ръка се протегна към нея:
— Обичам те, Стела. Прощавам ти за онова, което ми причини. Знам, че вината не е твоя. Довърши копелето.
Дейвид се засмя:
— Стела не може да ме нарани. Нали, Стела? Няма да ме нараниш.
— Никога не бих те наранила, Дейвид Пикфорд.
Изрече това със същия механичен, равен глас, с който говореше и Дюи Хобсън.
Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.
Чак тогава осъзнах.
Нещо, което знаех от дни насам, но не исках да го призная пред себе си.
Стела бе човекът, обадил се на „Чартър“ от къщата на баща ми. Точно тя. Вероятно като резултат от команда, издадена от Дейвид преди време, която бе стояла дълбоко в съзнанието ѝ до момента, в който е трябвало да се активизира.
Очевидно мислите бяха изписани по лицето ми, понеже тя заговори:
— Каза ми да се обадя, когато всички се съберат заедно. — Не искаше да ме погледне. Очите ѝ бяха впити в земята пред краката ѝ. — Дейвид е прав. Няма друг начин да сложим край на всичко. Всички следи от „Чартър“ трябва да изчезнат — следите от програмите им, както и хората, замесени в това. Всичко, което остане, ще прилича на семенце от бурен. Дори да е останало едно-едничко, ще израсте отново и може би дори по-силно от преди. Ние ще бягаме винаги, а те винаги ще са по петите ни. Всичко трябва да бъде прекратено.
— Стела, тези хора са наши приятели, наше семейство.
— Собственият ти баща е стоял до теб и е наблюдавал как се мъчат да те убият. Неведнъж съм ти казвала, че тази жена тук, тези хора ме караха да убивам за тях. Караха и Дейвид да убива. Бяхме просто деца. Откъде можехме да знаем, че не е правилно?
Дейвид се обади тихо:
— Помниш ли какво ти казах, Стела? Онзи ден в килията ми? Какво ти прошепнах?
Стела свали ръкавицата от дясната си ръка и я хвърли в краката си.
— Каза ми, че когато настъпи времето, ще ги избия всички. — Тя свали и лявата ръкавица и я метна до другата. — Господи, Дейвид, колко дълго си мислеше, че мога да чакам?
— Всичко ще свърши съвсем скоро. Тогава двамата ще можем да бъдем заедно — отвърна той.
Тя му се усмихна. Усмивка, която прониза сърцето ми по-болезнено от най-острия кол на света.
— Това е единственото, което съм искала.
Стела мина, олюлявайки се, покрай Латрийс Оливър и коленичи пред Дънк.
— Разкарай се от мен! — изръмжа той.
— Този тук уби приятелката ти Герди, нали, Джак? И собственика на закусвалнята. И всички онези хора вътре. Само за да забогатее. За да си натъпче джобовете. Няма ли да си щастлив да го видиш как умира? Не заслужава ли именно това? — Тя се пресегна и прокара пръст по яката на ризата му, на милиметри от оголената кожа на врата му. — Колко други хора са загинали заради действията му оттогава насетне? Заради отровата, която разпространява? — Тя погледна към мен: — В известен смисъл кръвта им е по твоите ръце, Джак. Защо не го остави да изгори в закусвалнята?
Дънк не помръдваше, парализиран от командите на Дейвид.
— Не бях аз — успя да процеди през зъби, борейки се с проклятието на Пикфорд. — Беше… Алонзо… Никога… аз… не бих…
Дейвид ме погледна и съзря несигурността в очите ми.
— Не му ли вярваш?
— Не знам на какво да вярвам.
— Ако му заповядам да каже истината, ще я каже. Ако искаш, да сключим с теб един джентълменски облог. Ще го накарам да разкрие истината, но ако наистина е виновен, ако те е излъгал, ще умре пръв. Дори ще те оставя ти да го убиеш.
— Няма да убивам никого.
— Но искаш да чуеш истината, нали?
Не отговорих.