Госпожа Оливър стоеше на пътя отсреща, пред трите бели джипа, скрила ръце в джобовете на дългото бяло палто, с впити в мен очи. В погледа ѝ се долавяше омраза и пламтящ гняв, достатъчно силни, за да преодолеят с лекота разстоянието между нас и да забият пирон в гръбнака ми.
Потреперих.
Преброих общо деветима души, застанали до джиповете. Пет жени и четирима мъже. Всички носеха дълги бели палта, подобни на възрастната жена, и не откъсваха очи от Стела и мен. Не ми трябваше да виждам оръжията — знаех, че са там.
— Миналата година дойдоха, но без теб.
Стела въздъхна:
— Говорих с госпожа Оливър по въпроса. Твърдоглава жена е. Знаеше, че съм забранила, но въпреки всичко дошла и говорила с теб. Какво нахалство! Няма да се повтори, погрижила съм се.
Госпожа Оливър пристъпи от крак на крак, все едно чу думите на Стела, нищо че беше доста далеч.
— И защо те слушат? Ти си дете.
Тук тя се усмихна открито.
— Дете съм, нали? Ето защо те харесвам, Джон Едуард Тач. Ти казваш нещо съвсем очевидно, но независимо от това то излиза от устата ти, все едно е най-великото прозрение на света.
— Тя ми наговори доста неприятни неща. Спомена ли ти?
— Понякога тя е очарователна, грижовна жена, но друг път… Сметнах начина, по който се е държала с теб, за противен и разговарях с нея обстойно по този въпрос. Държи се много покровителствено с мен. Както винаги е било. Много по-покровителствено от останалите.
— Къде беше? Миналата година, имам предвид.
Този път Стела бе тази, която погледна към възрастната жена. Пръстите ѝ запрелистваха книгата машинално.
— Бях на място, което не е тук.
— Защо не те виждам през останалите дни в годината?
— Понеже ме виждаш днес.
— Кого идваш да видиш?
— Идвам да видя теб.
— Нямах предвид това! — изстенах. — Не отговаряш на нито един от въпросите ми.
— Може би трябва да спреш да ги задаваш.
— Може би трябва просто да си тръгна.
— Искаш ли да си тръгнеш? Въздъхнах примирено:
— Не.
Тя се извъртя към мен. Коленете ѝ се подадоха изпод полата.
Лицето ми пламна. Побързах да извърна поглед. Смущението ми очевидно я развесели.
— Защо искаш да ме виждаш? Защо идваш тук година след година, а понякога и по-често, и ме търсиш? Момиче, което си срещал едва няколко пъти? Да сме прекарали общо един час заедно, не повече, но съм склонна да се обзаложа, че си мислил за мен безброй други часове, чак до вманиачаване. Съвсем невинна гледка — коляното ми — накара сърцето ти да заподскача. Обикновено коляно. Ами ако беше стъпало или (о, Господи!) бедрото ми? — Тя заговори по-тихо, почти шепнешком: — Ами ако ти позволя да ме целунеш, Джак? Какво ще ти причини това простичко действие?
Тя се наведе към мен, толкова близо, та усетих дъха ѝ.
— Стела.
Беше госпожа Оливър. Изрече името и меко, но в гласа ѝ звънна метална нотка. Все едно я предупреждаваше за нещо. Очите на Стела се присвиха. Тя хвърли поглед, пълен с омраза, към жената, после побърза да се усмихне и се облегна назад, отмятайки дългата си коса през рамо.
Бях притаил дъх. Издишах шумно, след което си поех въздух отново:
— Защо ми изпращаш пари?
Стела се засмя. Най-прекрасният звук, който бях чувал, и същевременно най-влудяващият. Не ми пукаше. Докато ми позволяваше да го чувам, не ми пукаше. Знаех, че не въпросът ми я разсмя, а непохватният ми опит да сменя темата.
— Аз нямам пари, Джак. Как бих могла да ти изпращам? С каква цел?
— На пликовете пишеше Пип, също като в твоята книга. Знам, че ти ми ги изпращаш.
— Щом си толкова сигурен, защо питаш?
— Искам да го чуя от теб. Искам да ми обясниш защо.
— Очевидно искате много неща, г-н Тач. Какво ще получа в замяна, ако изпълня едно или няколко от вашите желания?
— Ако не ми кажеш, ще спра да идвам.
— И двамата знаем, че няма да спреш.
— С Леля Джо се справяме добре и сами. Нямаме нужда от помощта ти.
— Ако не искаш въпросните пари, които някой ти оставя, просто може да ги дадеш на някой друг. На някой, който има нужда от тях. Не мисля, че ще ти е трудно да откриеш подходящ получател. А ако не искаш да прахосваш така ценното си време, просто ги изгори. Отърви се от мрачния товар на богатството с драсването на клечка кибрит. Не ме е грижа. Не ме интересува нищо от тези безсмислици.
— Ако парите не са от теб, тогава кой ми ги изпраща?
Стела сви рамене:
— Не ти държа сметка с какви хора се движиш.