Дарби погледна отдолу нагоре към него, стисна ръката му и се усмихна.
Мисля, че Дейвид осъзна какво се е случило в същия миг, в който и аз. Той сведе поглед към ръчицата на Дарби — момиченцето, което не можеше да говори, — чиято способност най-сетне бе разкрита. Тя бе споделила благородно дарбата си с него.
Той се отскубна от нея и заотстъпва. Ками и баща ми се изправиха — проклятието върху тях бе развалено. Опита се да им заповяда да се отдръпнат, като произнасяше думите само с устни, но не се получи.
Дейвид Пикфорд побягна.
Наблюдавахме го как тича през дерето и изчезва в горичката от отсрещната страна. Бяхме прекалено изтощени, за да го преследваме.
Свирката на влака отново проряза тишината. Този път прозвуча по-близо.
Обърнах се към Стела тъкмо когато се изправяше. Тя също започна да се отдръпва, също зашепна беззвучни думи, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ:
— Съжалявам, Джак. Толкова съжалявам. Обичам те, винаги съм те обичала — моля те, помни го.
Как успя да намери сили.
Никога няма да узная откъде намери толкова енергия.
Стела се затича към релсите.
Хукнах след нея. Мускулите на краката ми пищяха. Бързо скъсих дистанцията между нас, но независимо от това тя стигна до коловозите първа. Докато се приближавах, тя падна на колене и се подпря с ръце на земята. Плачеше неудържимо. Бурните хлипания разтърсваха цялото ѝ тяло.
Ако първите дъждовни капки бяха само разузнавачи, то онези, които последваха, бяха неумолими войници — плътни, студени и огромни. Всичко наоколо подгизна за секунди.
Свирката на товарния влак, който вече се виждаше в далечината, прозвуча отново. Мощният фар на локомотива прорязваше нощния мрак.
Стела се изправи. Беше точно в средата на коловоза. Мократа ѝ коса покриваше половината ѝ лице. Тя се обърна към мен:
— Заради него беше, Джак! Господи, моля те, повярвай ми. Беше Дейвид. Онези неща, които ми наговори преди толкова години. Не можех да се контролирам. Толкова много исках, но не можах, и бях толкова закъсняла… също като при езерото, но много по-зле оттогава… веднъж щом започна, не можах да го накарам да спре. Опитах се, Джак. Моля те, повярвай ми. От всички ти най-добре би трябвало да знаеш, че се опитах. — Тя огледа околностите, почернялото поле и изронения бетон, знаейки, че нищо не е успяло да се спаси от нейния глад, че всичкият живот е изцеден от това място. — О, Господи, убила съм ги, нали? До един!
Тя отново се преви.
Прекрачих релсите и се приближих до нея. Сложих длан на гърба ѝ. Казах ѝ, че баща ми, Проповедника, Ками и Дарби са живи. Казах ѝ, че Дейвид избяга.
— Вече не може да нарани теб, мен или когото и да било другиго. Всичко свърши.
Тя не ме чу. Чувството за вина я бе погълнало изцяло.
— Не исках, Джак. Не исках! Казах ти, че никога няма да го правя повече, и не исках, но Дейвид…
Тя млъкна, когато свирката на влака отново разцепи нощната тишина. Още по-близо.
Стела се изправи, погледна влака и се извърна към мен:
— Трябва да умра, Джак. Тогава вече всичко ще свърши. Аз съм по-лоша и от Дейвид. Аз съм чудовище. Нося само смърт, на всекиго, до когото се докосна. Не мога да живея така. Вече не. Не мога да понеса мисълта, че след година или когато и да било ще се наложи да правя това отново и отново. Готова съм да умра. Тази нощ. Сега.
Свирката на влака, по-отблизо. Машинистът със сигурност ни виждаше. Бяхме точно на пътя му. Свирката, още по-силна.
— Обичам те, Джак. Винаги ще те обичам. Моля те, прости ми. Моля те, помни ме. Моля те…
И двете ми ръкавици бяха някъде на земята до баща ми и останалите.
Придърпах Стела по-близо.
Поставих незащитените си от ръкавици ръце от двете страни на лицето ѝ. Целунах я.
И Стела Нетълтън отвърна на целувката ми.
Шеста част
Вие сте във всеки ред, който съм прочел.
8 август 2010 година
Трийсет и четири годишен
— Чети.
— О, я стига.
— Чети.
— Караш ме да го чета всяка година.
Потупах с пръст по черния гранит и се прокашлях. Той прибели очи.
— „Джоузефин — Джо — Гарджъри. 12 март 1956 година — 28 април 1993 година. Сестра, Леля, Приятел“.
Той се намръщи, като всяка година, и погледна към мен:
— Не каза ли, че второто ѝ име е Лора?
— Да.
— Тогава защо тук пише „Джо“?
— Така я наричаха всички.
— Че това е момчешко име.
Засмях се. И миналата година бе казал същото.