Усмихнах се, но те казах нищо. Обичах старото транзисторно радио.
Събрахме нещата си. Пресегнах се и улових малката ръчичка на сина си. Закрачихме на изток, покрай няколко древни дъба и малкото езерце, докато стигнахме до самотен гроб под сянката на върбата. Взех парцала от кошницата ни за пикник и избърсах белия мрамор, след което смених цветята във вазата с последната роза, която бяхме донесли. Беше жълта.
— Коя е Герди Маккауън? — попита Далтън.
— Един много специален човек.
— Боже, ама наистина много мъртъвци познаваш!
Не можах да се сдържа и се изкикотих.
— Аха, май наистина е така. Ще ме оставиш ли за минутка насаме с нея?
— Дали някой ще ми се скара, ако метна няколко камъчета в езерото?
— Мисля, че не.
Когато се отдалечи, но не толкова, че да не мога да го виждам, коленичих пред гроба на Герди и притворих очи.
— Иска ми се да мисля, че си с мен всеки ден. Когато почувствам топлината на слънцето или чуя някое момиче да се смее, си спомням за теб. Винаги си била най-ярката светлинка в един от най-мрачните периоди в живота ми и без теб едва ли бих успял да се справя с всичко, което ми се стовари върху главата. Съжалявам, че не идвах да те видя първите няколко години. Вече успях да си събера мислите. Знам кое е важно. А ти, Герди Маккауън, винаги си била една от най-важните искрици в живота ми. — Замълчах и погледнах през рамо. — Минах да кажа „здрасти“ и на Крендал и Лърлийн. Винаги съм си представял как двамата са отворили закусвалня там горе, с опашки, които се точат през вратата и стигат чак до съседния облак.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха.
Отворих рязко очи и се извъртях, вероятно една идея по-бързо, отколкото би следвало.
Видях детектив Джой Фогел, застанала на десетина крачки зад мен.
— Извинявай, че те стреснах, Джак. Не исках да те прекъсвам.
— Все още ме преследвате след всички тези години, детектив? Не е ли вече време да се откажете да гоните призраци? — усмихнах се. Знаех, че не ме преследва, но закачките с нея винаги бяха забавни.
— Просто идвам да видя един приятел. Забелязах те и реших да мина да поздравя.
— Стак?
Тя кимна.
Далтън стоеше на брега на езерото и тъкмо се готвеше да метне още едно камъче. Изгледа детективката с подозрение.
— Всичко е наред, Далтън. Тя е приятел.
— Прилича на полицайка.
— Аха, има нещо такова.
Той продължи да хвърля камъчета във водата.
Изправих се, отупах коленете на джинсите си и се приближих до Фогел.
Беше ми разказала за детектив Терънс Стак още миналата година — когато пушилката започваше постепенно да се сляга, но все още витаеше из въздуха. Дейвид и неколцина от хората в бяло го бяха зарязали вързан в една от спалните. Ако не беше пощальонът, сигурно щеше да си умре там. Пощальонът знаел, че Стак рядко излиза от дома си и когато видял, че писмата се трупат вече трети ден, бутнал входната врата, видял, че е отворено, и решил да се убеди дали всичко е наред.
И естествено нищо не било наред.
Стак, вързан за един стол, бил силно обезводнен, имал халюцинации, постоянно бълнувал за бившия си партньор Фаустино Брайър. Изкарал почти седмица в болница, преди да му разрешат да се върне у дома. След шест месеца починал. Фогел го открила в любимия му фотьойл, с бира в едната ръка и огромен пистолет в другата, загледан през прозореца. Докторите казали, че е получил удар. От онова, което ми разказа Фогел, сметнах, че старецът просто е чакал смъртта да дойде и да почука на вратата му. Бил е отегчен още след пенсионирането си, а след разгрома на „Чартър“ скуката е станала непоносима.
В деня, в който Фогел открила старата килия на Дейвид в „Чартър“, повикала подкрепления. Докарали и федералните. Те обърнали мястото с главата надолу. Но не и преди тя да изгледа онази първа видеокасета. Същата, на която се виждало как Дейвид излиза от килията си, влиза в стаичката за наблюдения и пита нещо от рода на „Кой бутон активира интеркома в сградата?“ Човекът със стърчащата от окото химикалка му показва, след което: „Здравейте всички, казвам се Дейвид Пикфорд и от този момент насетне оглавявам всички дейности на «Чартър». Моля, слушайте внимателно…“. На въпросната видеокасета била записана и смъртта на двамата мъже в стаичката малко след това.
Фогел съжалила, че повикала федералните. Тръгнали си с един камион документация, аудио- и видеодоказателства и всевъзможно оборудване, достатъчно, за да повдигнат хиляда обвинения срещу виновните. Въпреки че въпросните доказателства напуснали сградата на „Чартър“, за да бъдат стоварени в полевия офис на ФБР във Филаделфия, никога не стигнали там. Когато Фогел се опитала да получи информация докъде е разследването на случая, открила, че случаят не съществува. Когато на своя глава отишла до „Чартър“ седмица по-късно, постройката била напълно опразнена, излъскана и изоставена. Табелата отпред била сменена с такава, на която пишело „Маршъл Фийлд енд Грейн“. Върху няколкото парчета хартия, които били захвърлени из коридорите (вече без кървави петна по пода и стените) било изписано същото име. Целият комплекс изглеждал като офис на компания за доставка на селскостопанско оборудване, фалирала преди няколко години, чиято сграда чака да бъде използвана за други цели.