Улових ръката на Стела и преплетох пръсти с нейните. Не носеше ръкавици. Когато бяхме само ние, нямаше нужда.
Онази нощ.
Целувката.
Приближаващият се влак.
Когато устните ни се докоснаха, помислих, че ще умра. Очаквах с мен да се случи същото като с Лео Синьорели и всички останали, които бяха изпитали докосването и целувката на Стела. Прецених, че дори няма да усетя удара на влака, понеже отдавна ще съм мъртъв.
Само че не умрях. Изобщо не почувствах болка.
Дарбата ми, състоянието ми, проклятието ми… каквото и да бе онова, което ми бе причинила ваксината… Дънк ме нарече „момчето, което не може да умре“. Дали заради обикновения късмет, или заради някаква странна мутация на моята ДНК като резултат от ваксината, която майка ми и баща ми бяха получили, но така или иначе в думите му имаше резон. През целия ми живот би трябвало да падна мъртъв поне дузина пъти — дори само опитите на „Чартър“ би трябвало да са достатъчни, — ала все още бях жив. Прецених, че един ден рано или късно ще умра. Никой не живее вечно. Но нямах представа как текущото ми състояние се отразява на законите на природата, онези, които са задължителни за всички живи същества.
Двамата със Стела узнахме, че дарбата ми има любопитен страничен ефект. Нейната нужда, нейният глад — тя намери начин да се задоволява с моето докосване. Момчето, което не можеше да умре, можеше да споделя. Когато настъпи 8 август 1999 година, тя не показа никакви следи на предишното си болестно състояние. Датата дойде и си замина като всички други, както и следващата година, и всички останали след това.
Ако двамата с нея представлявахме батерия, единият бе положителният извод, а другият — отрицателният. Събрани заедно, се уравновесявахме. Допълвахме се.
Когато казах на Фогел, че не съм пил от дванайсет години, не я излъгах. Никога не изпитвах нужда от алкохол, когато Стела бе наблизо. Тъй като двамата на практика бяхме неразделни, въпросната необходимост така и не се появи повече.
Оженихме се на 8 август 2000 година. Датата беше изключително важна и за двама ни. Никога не бяхме обсъждали възможността да се венчаем в друг ден. Трябваше да бъде 8 август. Превърна се в наш празник.
— За какво мислиш? — попита Стела, прикривайки очи от необичайно яркото питсбъргско слънце.
— За теб — отвърнах аз. — И колко много те обичам.
Стела се усмихна и ме целуна.
— И аз те обичам, Пип.
— Гадост — намръщи се Далтън.
Клара се изкиска.
— Няма ли да закъснееш? — попита Стела.
Погледнах часовника си. Почти пет.
— Ахххх.
Хукнах надолу по хълма.
— Среща при Матео в седем? — изкрещях аз, докато тичах.
Поздрави го от нас! — извика Стела.
Щатският затвор се простира върху повече от двайсет акра на брега на река Охайо, на осем километра от града. Стигнах там за рекордните деветнайсет минути.
Не успях да прибера стария си джип от паркинга на болницата в Миндън, но миналата година си бях купил лъскав нов „Ранглър“. Изпразних джобовете си и оставих всичко, освен шофьорската си книжка на предната дясна седалка. Опитът ме бе научил, че се придвижваш по-бързо на опашката, ако не носиш нищо. Смъкнах и колана си.
Прекосих паркинга и успях да се наредя на една от опашките около минута преди пазачите да затворят вратите зад гърба ми. Това означаваше, че имам на разположение двайсетина минути, преди времето за посещения да изтече.
Когато преминах през охраната, поех по зелената линия на пода, която водеше към стаята за посещения — по-скоро коридор, с телефони, наредени от лявата му страна, и малки кабинки от дясната. Седнах на празния стол пред предпоследната кабинка и зачаках.
Дънк излезе след минута, опирайки се на пластмасов бастун, който леко се огъваше под тежестта му. Понеже металът и дървото лесно можеха да се превърнат в оръжие, разрешаваха само пластмаса. Дънк успяваше да чупи по бастун на седмица, но управата на затвора явно разполагаше с неограничени запаси. Този, който използваше в момента, бе розов.
Взех телефонната слушалка и я притиснах към ухото си, като се опитвах да не мисля за всички неприятни неща, до които се бе допирала.
Дънк се тръшна на стола от неговата страна на стъклото и вдигна другата слушалка.
— Я ми напомни пак за какъв дявол се предадох?
— Понеже си добър по душа, един ден ще излезеш оттук, напълно реабилитиран, ще си отвориш павилионче за тако до реката и най-накрая ще направиш нещо с живота си.