Ако живеете в района на Питсбърг, може би ще забележите, че съм си позволил някои волности относно географските разположения на улици, сгради и магазини. Искам да ви уверя, че това не е, защото не мога да се ориентирам по карта (въпреки че улиците в Питсбърг крият доста предизвикателства), а защото със семейството ми сме живели в Брентууд, Карнеги и Питсбърг и затова исках да окажа дължимото уважение на всички тези прекрасни места. А това не може да се случи, без да се наложат малки промени, не нещо фрапиращо, но достатъчно, за да накара GPS-a ви да прегрее. Въпреки че някои локации съществуват само във въображението на автора, други са напълно реални и могат да бъдат посетени (личният ми фаворит са Доменните пещи на Кери).
Никой в Питсбърг не прави по-добра пица от Минео.
Никой.
Железарията на Кийнър е най-доброто място за вас, ако ви трябва лопата, кирка и яко и мощно фенерче, за да се оборудвате за среднощно копаене. Ако сте късметлии, Харолд Кийнър може да ви обслужи лично. Ако не, синът му със сигурност ще е там.
Ясно е като бял ден, че „Големите надежди“ бе огромно вдъхновение за написването на тази книга. Прочетох романа за пръв път, като бях деветгодишен. Също както и повечето ми книги тогава, и с тази се сдобих на една гаражна разпродажба. Пазарих се като луд и най-накрая успях да я взема за двайсет и пет цента. Беше с твърди корици, ужасно разпарцаливена, с подробна карта на Обединеното кралство на вътрешната корица. О, Господи, колко бях хлътнал по Естела! Госпожа Хавишам ми причини доста беди, също както и на малкия Пип. Дали защото я прочетох на толкова възприемчива възраст, но историята се задържа в съзнанието ми през всички тези години. Често се улавям, че посягам към класическа литература, след като съм прочел поредната съвременна книга. А към „Големите надежди“ съм се връщал най-често. Ако не сте я чели, предлагам ви да си я купите и да ѝ дадете шанс. Ще откриете, че историята е уникална.
Искам ми се да вярвам, че оставих Джак, Стела, Далтън и малката Клара на добро място. Ками, Проповедника и Дарби също. Дори и Дънк — да се надяваме, че вече върви стабилно и изправено. Често ми е доста трудно да си взема „довиждане“ с хора, които обичам. С времето ставам все по-любопитен, чудя се какво ли се е случило с тях след нашето сбогуване. Може би един ден ще ги попитам. Кой знае? Може би ще бъдат така добри да споделят.
дж. д.
Питсбърг, Пенсилвания