Един от двигателите на джиповете изръмжа. Последва го втори. Видях как хората в дълги бели палта се качват в колите. Но не и госпожа Оливър. Тя остана неподвижна.
— Боя се, че трябва да си тръгвам.
— Чакай!
Не исках думата, изтръгнала се от устата ми, да прозвучи толкова рязко, с толкова ясно изразена отчаяна нотка. Пресегнах се да я уловя за ръката. Тя се дръпна. Плъзна се към края на пейката, а лицето ѝ пребледня като на мъртвец. Очите ѝ се стрелнаха от мен към госпожа Оливър, след това обратно. Очевидно съжаляваше за рязката си реакция. Изведнъж сковаността ѝ изчезна, страните ѝ поаленяха, а на устните ѝ изгря усмивка. Зад тази усмивка обаче се таеше нещо, което предстоеше да открия, а в момента улових само бегъл намек от него. Страх.
Тя се върна на мястото, където седеше преди.
— Искаш да остана?
— Да.
Ъгълчето на устата ѝ леко потрепна.
— Чудесно.
Тя стана от скамейката и тръгна към госпожа Оливър и най-близкия от джиповете.
Възрастната жена посочи към пейката:
— Забравихте си цветята, госпожице Нетълтън.
— Не ги искам.
— Ако момче ви подари цветя, не трябва да ги зарязвате така. Трябва да ги вземете и да бъдете благодарна. Това е безценно и не бива да го приемате за даденост — отвърна госпожа Оливър. — Вземете ги.
— Не искам.
— Вземи цветята, Стела.
Стела дълго стоя неподвижна, с очи, втренчени в госпожа Оливър. Погледът на възрастната жена не трепна. Сякаш водеха разговор без думи. Госпожа Оливър вдигна ръка и посочи скамейката.
— Вземи ги.
Стела се извърна и тръгна обратно. Огромните ѝ кафяви очи бяха приковани към моите, докато се навеждаше. Пръстите ѝ обгърнаха стъбълцата, тя взе букета и закрачи към джипа под строгия надзор на госпожа Оливър. Видях как белите листенца на астрите се сгърчват и сбръчкват в ръката ѝ, жълтите тичинки покафеняват, а стъблата почерняват. Беше на половината път до джипа, когато цветята повехнаха, клюмнаха и накрая се превърнаха в шепа пепел, бързо разнесена от вятъра. Госпожа Оливър отвори вратата и помогна на Стела да се качи. Момичето нито веднъж не погледна към мен.
Минута по-късно бяха изчезнали.
Седях безмълвен и неподвижен, без да съм сигурен на какво точно съм станал свидетел току-що.
Изобщо не чух кога мъжът се е приближил до мен отзад.
Силна ръка ме улови за врата.
— Натискът, който усещаш на кръста си, е от доста остър нож. Настойчиво ти препоръчвам да не мърдаш.
Хватката върху врата ми се разхлаби точно колкото бе необходимо на ръката да поднесе парцал към носа и устата ми. Вдъхнах някакъв сладникав аромат.
В миговете, преди да изгубя съзнание, очите ми се спряха на ъгълчето на скамейката, там, където Стела бе седяла само преди броени минути, към прясно изчегъртаните в метала думи.
Помогни ми
Сънят.
Татко закопчава предпазния ми колан. Шоколадово мляко.
Пред апартамента на Леля Джо. Татко отваря моята врата. Татко взема нещо от седалката пред мен и го дава на Леля Джо. Нещо.
Неизвестно какво нещо.
Отново шофиране.
Бял джип, който ни сече пътя.
Бял джип, който препречва улицата.
Ужасяващо скърцане на спирачки.
Събудих се на някаква уличка.
Отначало, щом отворих очи, не знаех къде съм.
Главата ме болеше. Някаква гадна пулсираща болка се бе загнездила зад очите ми и се приплъзваше назад, към слепоочията. Погледнах към бледата оранжева светлина, която се процеждаше над мен, и примижах. Слънцето беше залязло, а светлината идваше от натриева улична лампа с високо налягане, монтирана върху тухлената стена на сградата зад гърба ми. В ъгъла успях да различа контейнер за боклук, няколко дървени щайги и изхвърлени кашони. Лампата бръмчеше силно, сякаш хиляди пчели бяха пленници на сиянието ѝ.
Опитах се да стана и паднах. Краката ми не ме слушаха.
Имаше нещо в ръката ми.
Приближих юмрука си към светлината и заставих пръстите си да се отпуснат. Цялото ми тяло работеше с известно забавяне. В средата на дланта си видях листче хартия, сгънато на малко квадратче.
Тръснах глава с надеждата, че сънливостта ми ще отмине, и моментално съжалих. Главоболието ми се усили.
Разгънах листчето.
Прилежно изписани пет думи:
Малката ти приятелка стори това.
Бях в гробището със Стела. Тя си тръгна към седем.
Погледнах към небето, надничащо между сградите. Нищо освен мрак. По това време на годината слънцето залязваше към осем и половина. Явно съм бил в безсъзнание поне час и половина, а може и повече.