Спомних си за гласа, разнесъл се в ухото ми. Мъжки глас, идващ отзад: Натискът, който усещаш на кръста си, е от доста остър нож. Настойчиво ти препоръчвам да не мърдаш.
Опитах отново и този път успях да се изправя. Огледах се. Бях сам.
Постепенно в съзнанието ми започнаха да изникват спомени, първо размазани, после бавно идващи на фокус. Парцалът в устата ми, светът, който бавно избледнява наоколо, думите, изчегъртани в пейката… Помогни ми.
Бях ли си въобразил? Сведох очи към бележката в ръката ми.
Малката ти приятелка стори това.
И тогава видях крака.
Първоначално не го бях забелязал, понеже беше нати-кан зад контейнера за боклук, доста назад, така, че да се вижда само връхчето на черна мокасина.
Бягай, Джак.
Съзнанието ми закрещя.
Омитай се оттук!
Вместо това обаче бавно се приближих към контейнера.
Очаквах да видя някой бездомник или пияница, заспал под бръмченето на натриевата лампа, благодарен за спокойното местенце, което най-сетне е открил.
Трупът изглеждаше обгорял.
Кожата му бе суха и почерняла.
Косата му беше побеляла, крехка и остра като тел. Големи кичури бяха опадали и лекият ветрец ги подмяташе насам-натам по мръсния асфалт.
Очите му бяха широко отворени. Или по-точно онова, което бе останало от очите му. На мястото, където трябваше да бъдат, имаше само съсухрени, жълтеникаво-бели кухини, потънали в черепа му. Гледаше ме с пуст поглед, с леко зяпнала уста.
Изглеждаше стар.
Изглеждаше по-стар от всеки, когото бях виждал. Мумия на хиляди години, само че без бинтовете.
Трупът изглеждаше обгорял, но странното беше, че дрехите му бяха непокътнати. Беше с фланелка на рок-бандата „Стикс“ и яке на бейзболния „Питсбърг Пайрътс“, с джинси. Дрехите бяха мръсни, но не и обгорели за разлика от него, все едно го бяха облекли, след като го бе застигнала ужасяващата му съдба. Залят с бензин, подпален и облечен, след като и последното пламъче е изгаснало.
Малката ти приятелка стори това.
Смърдеше ужасно.
Опитах се да не обръщам внимание на миризмата. Коленичих до тялото.
В комиксите, които четях, когато някой супергерой (или Костенурките нинджа) открие труп, първото, което прави, бе да се опита да разбере самоличността му.
Вероятно имаше портфейл.
Не исках да го докосвам, знаех, че не бива, но това не попречи на пръстите ми да бръкнат в задния джоб на панталоните му и да потърсят въпросния портфейл. Не ми попречи и да повдигна трупа точно толкова, колкото да издърпам портфейла.
Според шофьорската книжка името му бе Анди Флак от Бетел Парк. На трийсет и три години. Изобщо не приличаше на човека от снимката.
Анди Флак се изкашля.
Чак тогава побягнах.
Изхвърчах от уличката, като една не се подхлъзнах на някакви захвърлени мокри кашони, струпани на купчина. Чак когато излязох на тротоара, осъзнах, че се намирам точно срещу „Закусвалнята на Крендал“, на няколко пресечки от нас.
Хукнах по тротоара, като разблъсквах хората, които се изпречваха на пътя ми, и прескачах дупките. Влязох на бегом в нашия блок, изкачих стълбите на един дъх, замотах се с ключалката, най-накрая успях да отключа, влязох в апартамента и тръшнах вратата зад гърба си. Строполих се на пода. Дробовете ми свиреха и хриптяха от усилието, на което ги бях подложил. Отчаяно опитвах да си поема дъх. Чак когато осъзнах, че съм изпуснал портфейла, както и бележката, се паникьосах истински.
— Пич, това е адски скапано! Трябва да се обадиш в полицията — каза Дънк. Гласът му звучеше приглушено в слушалката. Баща му бил заспал, докато гледал телевизия, и не искал да го буди.
Въпреки че нашият телефон беше в кухнята, кабелът му бе много дълъг. Бях довлякъл слушалката до прозореца, за да виждам какво става навън.
— Полицаите вече са тук. Четири патрулки са препречили улицата, оградили са с жълта лента и оранжеви конуси. Сигурно има поне стотина ченгета. И линейка.
— Идвам ей сега! — Дънк затвори.
Пет минути по-късно стояхме един до друг на прозореца.
— Трябва да се качим на покрива.
— Не ми разрешават да ходя там. А и ще ни видят.
— И тук ни виждат.
— Не и ако не светнем лампите.
— Аз те видях.
— Наистина ли? Дънк се засмя.
— Не се притеснявай, всичките ти съседи са виснали по прозорците. По-готино е от „Законът на Ел Ей“. Не мога да повярвам, че си изпуснал онези неща. Чудя се как не си написал и името си на стената, последвано от „Арестувайте ме“. Мъртъв си, човече.