— Шест хиляди и петстотин долара!?
— Шшшт! — изсъсках, като се заоглеждах. Слава Богу, май никой не ни чу.
— Извинявай. Ама, мамка му, Тач, какво ще правиш с всички тези кинти? Спокойно може да си купиш кола и да духнеш. Да си купиш къща във Флорида или нещо подобно. Близо до брега, с яхта, за да може да отпрашиш към Куба, ако детектив Брайър те надуши. Или може би към Лондон.
Истината бе, че нямах ни най-малка представа какво да правя с парите. Нямаше как да ги харча. Ако похарчех дори съвсем малко, щеше да ми се наложи да обяснявам откъде съм ги взел. Дори да ги давам на Леля Джо, беше проблематично. За щастие заради наплива на клиенти в закусвалнята финансите ни се бяха позакрепили, така че не се налагаше да се правя на анонимен дарител. Искаше ми се да си купя нов велосипед. Имах „ВМХ Скайуей“ е никелирана рамка. Беше страхотно колело… преди десет години, когато бе произведено. Сега рамката му бе олющена и покрита с ръждиви петънца, а по седалката имаше толкова много дупки, че бях принуден да взема една стара тениска с Джаксън Браун, да я омотая отгоре и да облепя цялата простотия с монтажно тиксо. Работех и „Закусвалнята на Крендал“ четири вечери в седмицата, по три часа всяка смяна, на минимална ставка. Това правеше изумителните трийсет и девет долара седмично. С други думи, за купуване на велосипед и дума не можеше да става.
— Парите са за черни дни — най-накрая отвърнах аз. — Ще ги пазя засега. Все ще измисля нещо.
— Грози те влизане в пандиза за убийство. Бих казал, че черните дни аха-аха и ще настъпят. Дано си скрил парите на сигурно място. У семейство Харууд миналата седмица влезли крадци. Взели им стереоуредбата, телевизора, преровили всички чекмеджета и шкафчета, нарязали матраците… голяма бъркотия. Някой даже се изтропал в тоалетната на котката. Кой, мамка му, би направил такова нещо! Може би трябва да преместиш кинтите на по-безопасно място или да ги пръснеш на няколко места, така че, ако някой влезе да краде, да не отмъкне всичките накуп.
Дънк беше прав. Колко нощи само бях прекарал в притеснения за парите. Преди няколко месеца бях изрязал с остър нож страниците на „Илиада“ — чудовищно дебела книга, която нямах намерение да чета втори път. Сложих парите в получилата се дупка, след което натиках томчето най-отзад в гардероба, в кашон, пълен с други книги. Върху този кашон натрупах още три. Така че парите бяха скрити доста добре… но не идеално добре. Е, във всеки случай беше по-добро решение от чекмеджето ми с бельо, където парите изкараха по-голямата част от миналата година.
— Появи се някакъв — промърмори Дънк. Придърпа празната си чаша и се престори, че пие, докато оглеждаше внимателно уличката отсреща. — Прилича на детектив.
Наистина приличаше на детектив. Беше облечен в омачкан тъмносив костюм, с червена вратовръзка. Вероятно около годините на Леля Джо — края на трийсетте, началото на четиресетте. Косата му бе кестенява, късо подстригана отстрани, мъничко по-дълга отгоре. Вятърът се заиграваше с нея и я рошеше, но на мъжа очевидно не му пукаше.
— Какво прави?
— Просто си седи там и си зяпа.
— Самичък ли е?
— Така мисля. И вчера беше тук. Сега се сетих, че го познавам. Сигурно е онзи детектив, за когото ставаше дума в статията.
— Може. — Хвърлих поглед към вестника на масата и потърсих името му. — Фаустино Брайър.
— Що за име е Фаустино!? — възкликна Дънк. — Как му викат? Тино ли?
— Прекалено много прилича на Дино от „Семейство Флинтстоун“. Може би Фауст. Само че едва ли би му харесало.
— Защо?
— Фауст е бил някакъв стар немски пич, който сключил сделка с дявола. Дал му душата си в замяна на безгранични познания и доста материални блага — обясних аз. Учителката ми по английски, госпожа Орглър, ми бе дала задание да прочета книгата през лятото. Отне ми само седмица. После я прочетох втори път. Обичах да чета всичко, в което се споменаваше за магия.
— О, със сигурност ще постъпя така, като стана на шестнайсет и реша да си купувам кола — ухили се Дънк.
— Цялата работа не свършва добре за Фауст. Оказва се, че душата ти е нужна доста повече, отколкото някакви си там неща.
— Яркочервен „Мустанг“, производство 66-а или 67-а, кабрио, осем цилиндъра под капака — не се отказваше Дънк. — Дали според теб бих могъл да измъкна и един милион долара и яка къща? Ще ми трябва гараж за колата и пари за бензин.
— За твоята душа ще си късметлия, ако успееш да изкопчиш „Форд Пинто“ с дупки на пода и едно тесте купони за храна, че да изкараш зимата. Дори дяволът си е бизнесмен. Веднага ще разпознае изгодната сделка.