Щом достигнах края на редицата, издишах с облекчение. От радиото отново се носеше статичен шум. Нямах представа защо работеше точно в средата между мрачните постройки. Пък и не ми пукаше особено. Можех да намеря друго място, където да има сигнал. Нямаше да се върна обратно.
Погледнах назад към разпрострелите се върху над 270 акра хълмисти възвишения. Вече не виждах нито Леля Джо, нито червеното кленово дърво.
Гробището завършваше с ред дървета, израснали плътно едно до друго. Под тях имаше метална скамейка, над която бе спуснала клоните си върба — балдахин от тънки листа и мъх, надвиснал в сенките. На пейката бе седнало момиче. На трийсетина метра от нея бе спрял бял джип, до който стоеше жена, облечена с дълго бяло палто.
Още не беше горещо, ала не беше и чак толкова студено. Прекалено топло бе за подобно палто. Това обаче, изглежда, въобще не я притесняваше. Беше го закопчала догоре. Когато се появих, жената ме изгледа с черните си, подобни на ястребови очи. Косата ѝ, бяла като палтото, се вееше на лекия ветрец. Като ме видя, се вцепени, раменете ѝ се напрегнаха като на човек, който се готви да заеме отбранителна поза. Ръцете ѝ се свиха в юмруци и изчезнаха в гънките на палтото. Остана неподвижна за миг-два, впила предпазливо поглед в мен, след което отново се извърна към момичето на пейката.
Момичето бе облечено в бяла блуза с волани, също закопчана догоре, напъхана в черна пола, стигаща до под коленете ѝ. Дългата ѝ кестенява коса се спускаше по раменете и по гърба ѝ на непослушни чупки и къдрици. Една част от нея закриваше лицето ѝ, няколко кичура бяха прибрани зад ухото ѝ. Тъмните ѝ очи бяха потънали в страниците на книга с меки корици, която ръцете ѝ, облечени с ръкавици, придържаха в скута ѝ.
Не съм сигурен колко точно стоях там.
Не съм сигурен защо изобщо стоях там.
Ала стоях и я гледах. Наблюдавах как прелиства страниците нежно, но решително, с полуотворена уста, устните ѝ шепнеха думите, които прочиташе, пред омаяната аудитория, състояща се само от един човек.
Радиото в ръцете ми оживя и избухна с „Момичето на Джеси“ на Рик Спрингсфийлд. Момичето рязко вдигна глава и погледна към мен. Едната ѝ ръка грижливо отбеляза мястото в книгата, докъдето бе стигнала.
Заръчках копчетата на радиото и най-накрая успях да го изключа.
Не си спомням да съм вървял към скамейката, но явно съм го сторил. Бях застанал точно до нея.
Веждите на момичето се повдигнаха и тя килна глава любопитно:
— Господи, ама че си грозен!
Нямах представа какво да отговоря на тези думи, затова не казах нищо. Знаех, че не съм грозен. Леля Джо казваше, че съм късметлия, че съм се метнал на Мама, а не съм прокълнат да изглеждам като Татко. Въпреки че имах снимка на Татко — единствената, която успях да скрия от леля Джо. На нея той приличаше на филмова звезда, застанал до ръждясалия си „Форд“ — същия, който шофираше, когато…
— И дрехите ти са овехтели.
Говореше някак особено. Почти като Джеймс Бонд, но не съвсем.
От радиото се разнесе пищене, което заглуши гласа на Рик Спрингфийлд и всичко останало. Изключих го, прибрах антената и докато се усетя, вече сядах на другия край на скамейката. Пак без да знам защо. Мозъкът ми крещеше да се омитам колкото се може по-скоро. В крайна сметка беше момиче. Нямах работа с момичета — особено като това тук, превзето, благоприлично и ухаещо на цветя. Но не избягах. Покатерих се на онази пейка и седнах до нея, като се мъчех да не обръщам внимание на странното припърхване в стомаха ми.
Кимнах към жената, застанала до белия джип:
— Майка ти ли е?
— Не, не е майка ми.
— Тогава защо не сваля очи от теб?
— Така прави.
— Малко е зловещо.
Момичето се засмя, след което побърза да махне усмивката от лицето си, сякаш не искаше да я виждам, все едно бе нещо, което не раздаваше току-така.
— Ами ти? Как така се шляеш из гробището? Къде са родителите ти?
— Мъртви са.
— Наистина ли? Кой ги уби?
Не „какво ги уби“ или „как умряха“, а „кой ги уби“. Сякаш смъртта от чужда ръка бе най-логичното нещо на света.
— Какво четеш? — попитах аз в опит да сменя темата. Не ми се говореше за Мама и Татко точно сега. Онова, през което бях минал днес, ми стигаше.
Тя вдигна книгата, за да мога да видя корицата ѝ. „Големите надежди“ от Чарлс Дикенс. Гръбчето ѝ беше почти бяло, напукано, цветът му бе избледнял и изчезнал напълно от многобройни отваряния и затваряния. Самата корица не беше в по-добро състояние. Книгата изглеждаше на хиляда години, нещо древно, което си успял да спасиш от дъното на кашон, открит в нечие мазе.