— Е, не е казано, че мустангът трябва да е в добро състояние… Аз ще си го стегна. Знам как.
Изправих се на стола, за да виждам по-добре какво става от другата страна на улицата.
— Къде изчезна онзи?
Голям бял камион, на който отстрани с големи букви бе изписано „Будвайзер“ бе спрял на Браунсвил Роуд пред „Кармайн“. Нищо не виждах заради него.
— И аз не виждам — Бирения Джо ми пречи. Може би трябва да се разходим дотам.
— Абсурд!
Пет минути по-късно камионът с бира потегли. Детективът не се виждаше никъде.
— Може да е в уличката. Колата му още е тук.
— Всички ченгета ли карат „Краун Виктория“? — попитах аз.
— Ако дяволът не ми даде мустанг, и на „Краун Виктория“ съм навит. Не придирям много. Особено ако има от ония готините прожектори до мястото на шофьора.
И двамата се взирахме през прозореца. Никой от нас не видя как детективът бутна вратата и влезе в закусвалнята.
Дънк го съзря пръв и ме ритна под масата.
Детектив Фаустино Брайър стоеше неподвижно пред вратата в средната част на закусвалнята и методично оглеждаше отдясно наляво обстановката и посетителите.
— Мамка му — прошепна Дънк. — Скрий се под масата или нещо такова.
— Няма да се крия под масата. Само ще привлечем вниманието му. Той си няма представа кой съм. Не се стягай. Спокойно.
— Прав си.
Дънк се облегна назад в сепарето. Ръцете му бяха на масата. Беше преплел пръсти.
— Не чак толкова спокойно.
— Пак си прав.
Той седна като хората и се заигра с празната чаша от млечния шейк. Очите му бяха впити в пластмасовата повърхност на масата. Изглеждаше толкова съсредоточен, сякаш изследваше всеки нюанс от цветовете там за училищен проект.
— Седнете където и да е! — извика Крендал от кухнята. — Ей сега ще дойде някой да ви обслужи! Лърлийн! Клиент!
Детективът прокара ръка през косата си, за да я по-обуздае, но тя веднага пак щръкна. Разкопча сакото си и седна пред бар-плота. От вътрешния си джоб извади бележник и го заразлиства.
Измъкнах от портфейла си петдоларова банкнота и я затиснах с чашата си.
— Да вървим.
— Тъкмо си мислех… — прошепна Дънк, без да мърда устни. — Ще му отвлека вниманието все някак — ще съборя някоя чаша например или вилица, ще видим… Тогава всички ще погледнат към мен, а ти през това време — беж към вратата. Ако тръгне да те гони, ще го спъна и ще ти спечеля още малко време. Вярно, голям е, но мога да го забавя.
— Или просто може да си излезем като нормални хора.
— Не може да подлагаме на риск свободата ти.
— Защо говориш така?
— Как?
— Без да си мърдаш устните.
— Не искам никой да разбира какво си говорим.
— Никой не дава и пет пари какво си говорим. Хайде, на три.
Преброих до три, изправих се и тръгнах към изхода. Дънк се поколеба за миг, сетне ме последва. Мислех, че сме успели. Вече усещах хладния въздух навън, докато ръката ми хващаше металната брава и я натискаше.
— Хей, хлапе…
Двамата с Дънк замръзнахме. Хората, които вървяха по тротоара, заобикаляха полуотворената врата и продължаваха по пътя си. Можехме да избягаме. Дънк вероятно бе прав. Главите ни се извърнаха едновременно и погледнахме към детектива.
Беше се извъртял на стола си и гледаше право към нас. Очите му се спряха върху Дънк.
— Ти беше тук вчера, нали? Отсреща, в уличката?
— Да, сър — отвърна Дънк. През изминалата година гласът му бе придобил леки басови нотки, но точно в този миг звучеше като малко дете.
— Много яко, нали? Както по телевизията?
— Да, сър.
— Как се казваш?
— Дънкан Наполеон Белино — без капчица колебание отговори Дънк. — Живея на Браунсвил Роуд 1822, апартамент 207. На единайсет години съм, сър.
Детективът повдигна вежди, посегна към бележника и драсна нещо в него. Наведе се напред. Погледът му не се откъсваше от Дънк.
— Ами онзи ден? Или по-предния ден? Забелязвал ли си нещо странно? Някой, на който не му е мястото тук, да се размотава?
— Не, сър.
— Кога за последно си ходил в тази уличка? Играл ли си там?
— Не, сър.
— Не, не си играл? Или не, никога не си бил в уличката?
— И двете. Искам да кажа… никога не съм бил в тази уличка. Не играя там.
Лърлийн Уолдрип излезе от кухнята и метна бяла кърпа върху бар-плота.
— Съжалявам за закъснението, бях отзад. Трябва ли ви меню?
Когато детективът се извъртя към нея, двамата с Дънк изскочихме през вратата, грабнахме велосипедите си, подпрени на лампата пред закусвалнята, и отпратихме нагоре по хълма. Не погледнахме назад. През целия си живот не бях въртял по-бързо педалите.